Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Лекарката си беше свалила бурката и Мариам видя, че е с буйна сребриста коса, натежали клепачи и малки торбички от умора под очите.
— Искат от нас да оперираме с бурки — обясни тя и кимна към сестрата до вратата. — Тя стои на пост. Ако ги види да идват, веднага ги обличаме.
Изрече всичко това делово, почти безразлично и Мариам разбра, че тя е надрасла обидата. Ето една жена, помисли си тя, проумяла, че е щастлива, задето все пак работи, и осъзнала, че винаги има нещо, нещо друго, което могат да ти отнемат.
До всяко рамо на Лайла имаше по една вертикална метална пръчка и същата сестра, която й беше измила корема, закопча за тях един чаршаф. Лекарката изчезна от погледа й.
Мариам застана до главата й и се наведе над нея така, че бузите им се докоснаха. Усещаше как зъбите на Лайла тракат. Двете се хванаха за ръце.
През завесата Мариам виждаше как сянката на лекарката отива надясно, а тази на сестрата — наляво. Устните на Лайла се разпънаха до краен предел. По стиснатите й зъби се появиха балончета слюнка. Издаваше резки съскащи звуци.
— Кураж, сестричке — рече лекарката и се наведе над нея.
Очите на Лайла се отвориха рязко, устата й зейна. Тя остана така, още и още, и още, главата й се тресеше, жилите на врата й се изпънаха, от лицето й течеше пот, пръстите й се впиваха в ръцете на Мариам.
Мариам щеше винаги да се възхищава на Лайла за това колко дълго издържа, преди да закрещи.
40
Есента на 1999 г.
Идеята да изкопаят дупката беше на Мариам. Една сутрин тя посочи малка полянка зад бараката.
— Може тук — каза. — Мястото е закътано.
Двете се редуваха да копаят усилено, като трупаха пръстта отстрани. Нямаха намерение да правят голяма и дълбока дупка, тъй че не очакваха да е толкова трудно, колкото се оказа. Започналата през 1998 година суша ги мъчеше вече втора година. През миналата зима почти не валя сняг, а през цялата пролет не капна и капка дъжд. Навред из страната селяните изоставяха спечената си земя, продаваха каквото имаха и бродеха от село на село да търсят вода. Отиваха в Пакистан или в Иран. Пристигаха в Кабул. Но и тук водата беше на свършване и плитките кладенци бяха пресъхнали. Опашките пред дълбоките бяха толкова дълги, че Лайла и Мариам чакаха с часове да им дойде редът. Коритото на река Кабул пресъхна и се превърна в обществен клозет — в него нямаше нищо освен изпражнения и боклуци.
Така че те продължаваха да размахват лопатата и да се борят с пръстта, но изгорялата от слънцето земя се беше превърнала в камък.
Мариам беше вече на четирийсет и в косата й имаше сиви кичури. Под очите й висяха кафеникави торбички с формата на полумесец. Липсваха й два предни зъба. Единият падна от само себе си, а другия го изби Рашид, когато тя неволно изпусна Залмай. Кожата й беше загрубяла и потъмняла от времето, което прекарваха на двора под безмилостното слънце. Седяха навън и гледаха как Залмай гони Азиза.
Когато дупката беше изкопана, те застанаха над нея и погледнаха надолу.
— Ще влезе — каза Мариам.
Залмай беше вече двегодишно топчесто момченце с къдрава коса. Имаше малки кафеникави очи и червени бузи като на Рашид, каквото и да беше времето. Имаше бащината си коса — гъста и спускаща се ниско на челото му.
Когато Лайла беше сама с него, Залмай беше сладък, весел и забавен. Обичаше да се катери на раменете й, да играе на криеница в двора с нея и Азиза. Понякога, когато се усмиряваше, обичаше да седи в скута й и тя да му пее. Любимата му беше „Молла Мохамад джан“. Той размахваше в такт пухкавите си крачета и стигнеха ли до припева, запяваше с дрезгав глас:
Лайла обичаше влагата на целувките му по бузите си. Обичаше трапчинките на лактите му и яките му пръстчета. Обичаше да го гъделичка, да му прави тунели от възглавници, през които той да се промушва, да го гледа как заспива в ръцете й, непременно хванал с една ръка ухото й. Прималяваше й, щом се сетеше за онзи следобед, когато лежеше на пода със спица от велосипед между краката. Колко далеч беше стигнала! Сега не можеше да повярва, че й е хрумнала подобна идея. Синът й беше съкровище. Лайла откри с облекчение, че страховете й са били напразни и тя обича Залмай с цялото си сърце, също като Азиза.
Само че Залмай боготвореше баща си и когато той беше наоколо, вдетинен от умиление, напълно се преобразяваше. Тогава Залмай крещеше за щяло и нещяло или се хилеше до припадък. В присъствието на баща си той лесно се обиждаше, дълго се сърдеше и не преставаше да лудува, въпреки че Лайла го мъмреше. Нямаше ли го Рашид, той никога не правеше така.