Нашественици във времето
- Автор: Бакстър Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нашественици във времето». Краткое содержание книги:
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=67499
Нямаше никакъв по-забележим признак за човешки живот или дейност. Нито на друг разумен живот.
Майкъл размишляваше, че разумът бе имал време да поработи. След милиони години със свръхсветлинния хипердвигател и сингуларните технологии в ръцете на стотици раси, вселената би следвало да изглежда преобразувана…
Преустрояването й трябваше да бъде очевидно като неонова реклама, висока хиляда светлинни години.
… Но вселената просто се бе състарила.
Знаеше от субективната продължителност на прехода през червеевите дупки, че едва ли бе прекосил повече от няколко милиона години — частичка от голямото пътуване към времеподобната безкрайност — и ето, вълната на живота вече се бе отдръпнала от космическия бряг. Имаше ли някъде останали хора?
Усмихна се тъжно. Значи такава бе съдбата на великите мечти на Шайра за живот, покрил цялата вселена и манипулиращ самата динамична еволюция на пространство-времето…
Значи нямаше да се появи никакъв Върховен наблюдател. Значи Проектът на „Приятелите на Уигнър“ не би могъл да успее накрая — нямаше кой да чуе толкова старателно съграденото послание. Но докато гледаше потъналата в упадък вселена, Майкъл си каза, че все пак идеята бе величествена. Само като си помислеше за смъртните човеци, отдавна превърнали се в прах, посмели да се опълчат срещу тези пустини на времето…
Изяде храната и внимателно остави чинията на пода. Изпи чаша чиста вода, отиде под приспособения за безтегловността душ и се изми в горещите струи. Стараеше се да отвори сетивата си, да се наслади на всяка частичка от усещанията си. Идваше краят на всичко, дори на най-привичните преживявания.
Помисли дали да не си намери някаква музика или да почете книга. Струваше му се подходящо за момента.
Светлините угаснаха. Даже предупреждението на антителата изчезна от комуникационния пулт.
Е, дотук с четенето.
В мъждивата звездна светлина той с опипване се върна на кушетката си.
Ставаше все по-студено. Представяше си как топлината на жилищния купол се процежда навън в необятния топлообменник на почернялото, състарено небе. Кое ли щеше да го довърши първо — студът или липсата на въздух?
Не се страхуваше. Обзе го странно чувство на обновление — на младост, за пръв път от един субективен век товарът на времето явно вече не можеше да го смаже.
Може би изпитваше умиротворението на смъртта, готовността да се отърси от грижите на един прекалено дълъг живот, което и баща му бе открил преди него. Накрая поне стигаше до удовлетворението, че е поживял и видял достатъчно.
Скръсти ръце на гърдите си. Вече трепереше, усещаше въздуха твърде остър в ноздрите си. Затвори очи.
Нещо като любопитство, искрица на съзнание раздвижи антиксийли.
Пред него имаше изкуствено творение.
Как тази изстиваща развалина бе попаднала тук, в това място и време?
Вътре имаше още нещо. Самотна, потрепваща свещичка на нечие съзнание…
Антиксийли посегна…
Над купола увисна кораб — друг кораб.
Умиращият Майкъл го гледаше изумено.
Приличаше на смокиново семе в лъскава черна обвивка. Никаква светлинка не се виждаше по малкия, подобен на пашкул корпус. Криле от нощна тъма, сигурно разпрострели се на стотици мили, се надвесиха над останките от „Рака“, леки вълнички пробягваха по тях.
„Приятелите на Уигнър“ бяха разказали на Майкъл за тези кораби. „Нощен летец“, чиито криле представляваха листови разкъсвания в тъканта на пространство-времето.
Ксийлски.
Студът впи нокти в гърдите му. Мускулите на гърлото му се свиха във внезапен спазъм, тъмни облаци покриха зрението му.
Още не — осъзна, че безмълвно се моли, а отслабващите очи не се отделяха от ксийлския кораб, тъжното му примирение мигновено изчезна. Само още малко. Трябва да узная какво означава това. Моля ви…
Антиксийли взе гаснещото пламъче от свещта.
И последната топлинка изтече от разбития кораб. Въздухът в прозрачния купол се натрупа като скреж по комуникационния пулт, по кушетките, кухничката, изоставеното тяло.
Антиксийли обгърна пламъчето, почти развеселен от дребния му страх, от изумлението и безпомощната жажда за оцеляване.
Пламъчето бе втъкано в паяжина от квантови функции, акаузални и нелокални.
Майкъл беше… безтелесен. Сякаш някой взе скъпоценния камък на съзнанието, почиващ досега зад очите му, и го запрати в пространството.
Вече дори не усещаше пулса си.
Но тук при него имаше още нещо, някаква… цялост. Като че подхвърчаше и бръмчеше подобно на мушица под огромен таван. Усещаше настроението му на безмерна, удовлетворена умора, задоволството на пътника в края на дълъг и труден път. Задълго остана в сиянието на неговата закрила.