Нашественици във времето
- Автор: Бакстър Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нашественици във времето». Краткое содержание книги:
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=67499
Скоро само ксийлите стояха между хората и господството.
Сблъсъкът продължи милион години.
Когато спорът бе решен, само шепа човеци и произлезли от тях същества останаха тук-там във вселената.
Проектите на ксийлите и неумолимите природни процеси продължаваха да я променят.
Звезди умираха. Други се появяваха, за да заменят вече угасналите… Но първоначалната смес от водород и хелий се замърсяваше със звездни отпадъци и темпът на възникване на нови звезди спадаше по експонента.
А и тъмни сили работеха неспирно. Звездите остаряваха… твърде бързо.
Ксийлите завършиха великите си проекти и избягаха от западащия космос.
Пет милиона години след първия сблъсък между човека и какса, останките на боен кораб Сплайн се появиха устремно от устата на червеева дупка сред яростно гравитационно излъчване. Червеевата дупка се затвори в облак искри.
Останките — тъмни, с почти напълно изцедена енергия — бавно се въртяха в безмълвието. В тях почти нямаше живот.
Почти.
Квантовите функции заляха Майкъл Пул като синьовиолетов дъжд и го върнаха във времето. Той изпъшка от болката на прераждането.
Човешките същества биха го нарекли антиксийли.
То беше… огромно. Величествените му чувства можеха да бъдат описани с човешки думи само приблизително.
Но това нямаше значение — антиксийли оглеждаше завършените си дела и беше доволно.
Съзнанието му се простираше през светлинните години. Сияеща материя задръстваше вселената. Ксийлите бяха дошли, построиха своите приказни замъци от тази грееща пяна, а после отпътуваха. Скоро веществото щеше да навлезе в период на разпадане и антиксийли вече усещаше как напрягат мускули обитателите на тъмния океан отдолу.
Функцията на антиксийли бе да направлява безмерните проекти на ксийлите, изграждащи път извън този смъртоносен космос. За да постигнат целите си, ксийлите дори се бяха върнали назад във времето, за да променят собствената си еволюция, превърнаха историята си в затворена времеподобна крива, във вакуумна диаграма.
Антиксийли бе съзнанието, насочващо този процес, пътуващо като античастица назад във времето от мига на разпадането си към мига, в който бе създадено.
А сега работата бе завършена. Антиксийли чувстваше нещо като удовлетворение от мисълта, че неговите подопечни се бяха спасили с бягство и сега бяха недосегаеми за онези… за другите, на които накрая не можеха да противостоят.
Антиксийли вече можеше да си даде свобода.
Разстла се нашироко. Скоро с кратък нелокализиран изблик на селектрони и неутралино съзнанието му щеше да се умножи, надроби, разбие, да потъне във вакуума…
Още не. Имаше нещо ново.
Майкъл не се нуждаеше от много време, за да установи състоянието на своя крехък кораб.
В купола засега вътрешните батерии даваха някаква мощност. Биха могли да издържат… колко, няколко часа? Доколкото виждаше, между купола и остатъка от „Рака-отшелник“ липсваше функционална връзка, нито пък бяха оцелели връзките със Сплайна, създадени от Хари… Освен една — светещо предупреждение на комуникационните екрани, което Майкъл нарочно пренебрегваше. Проклетите непокорни антитела вече можеха да сдъвчат целия кораб — не го интересуваше.
Значи нямаше на разположение мощност, за да се движи. Дори и капсула за междупланетни полети. Нямаше как да промени положението си.
Но не се оплакваше, нито се страхуваше от бъдещето, каквото беше. Истинско чудо бе, че оцеля при преминаването през мрежата от червееви дупки… Всичко това беше като фантастична премия за него.
Разбира се, Хари вече го нямаше.
Вселената около купола му се струваше състарена, безжизнена, потъмняла. Жилищният купол беше самотно мехурче от светлина и живот.
Майкъл беше сам тук, в края на времето. Чувстваше това.
Приготви си нещо за хапване. Обичайните занимания в яркия остров светлина на малката кухничка му подействаха странно ободряващо. Отнесе храната до кушетката, легна по гръб с чинията в ръка и намали осветлението в купола.
Само Бог знаеше къде бе попаднал… ако думата „къде“ можеше да има смисъл след такова преместване в пространство-времето. Звездите бяха далечни, тъмни, червени. Нима бе отминало толкова време? Зачуди се дали пък нещо, някоя незнайна сила бе помогнала на звездите да остареят по-бързо в ерата след мигновения отрязък от време, принадлежащ на човеците?