Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Вгледах се в нея. В гърдите ми се надигна чувство за вина, мъка, съжаление, желание — всяко от тях се бореше за превъзходство. „Мисля, че те обичам“, отвърнах аз. „Но се боя, скъпа Бел, че това не е достатъчно.“
Очите й потънаха дълбоко в мен и както винаги почувствах, че ме лекуват, че успокояват беса ми. Тя нежно ме целуна по устните. „Ако любовта не е достатъчна“, промълви най-сетне, „тогава какво би могло да ни спаси?“ Поклатих глава и я прегърнах. Въпросът й ме измъчва през целия ден. Ако любовта не можеше — тогава какво? Не знаех, нямах представа.
Ние двамата — Анабела и аз, бяхме пленници на моята съдба. Нашата любов ни тласкаше в една посока, моята жажда — в друга. Бях изплашен от това, че за малко не убих Августа, че ми се бе сторило толкова лесно. Усещах силно желание да я спася от себе си като имам дете. Но дълго време ужасното ми положение направо ме парализираше. Не можех да го направя — да допусна в утробата на Анабела да зрее кървавата ми храна — не и когато това щеше да е моя и нейна плът. Августа продължи да ме измъчва — усилията да опазя нея, както и утробата на Анабела, ме разкъсваха до лудост. Не можех повече да спя с Бел. Вместо това бродех по полята и кръстопътищата, утолявах жаждата си, давах изблик на гнева си с неимоверно жестоки нападения. Прясната кръв почти не успокояваше лудостта ми. Само след няколко часа жаждата ми отново се надигаше. Една нощ, като се връщах в дома на Августа, миризмата на кръвта й отново ме надви и аз едва успях да си наложа да не разкъсвам голата й шия, а да постоя до леглото й. Владеех се с голямо усилие и се разтапях от ритъма на дишането й. Крачех из градината напред-назад, после, за първи път от една седмица, се върнах в леглото си.
Бел мълчаливо понечи да ме прегърне. Кръвта ми се надигна, като светла отрова. Бел потрепери, после извика — издаде отчаян животински крясък. „В очите ти горят адски огньове,“ прошепна тя. Усмихнах се — в нея също имаше огън — страните й бяха почервенели, устните — също. Изведнъж тя изстена, впи устни в моите и пуританството й сякаш се изпари. В курвенското й, безсърдечно лице не остана и следа от Анабела. В онова, което прави с мен през нощта — също. Започна да крещи, гънеше се като обладана от зъл дух, докато спермата ми се изливаше в нея, носейки малкото фатално семе на живота. Цялото й тяло се разтресе. Тя вдигна ръце, пръстите й понечиха да ме погалят по лицето. После започна да плаче.
„Ти зачена“, прошепнах й аз. „Нашето дете расте в твоята утроба.“ Анабела вдигна очи към мен, лицето й се изкриви и тя го обърна. Оставих я да плаче без звук в леглото.
Плодовете на тази нощ бяха живот и смърт. Да, беше заченато дете — допирайки буза до корема на Анабела усещах малкия златист мирис. Но в този парфюм се усещаше и смърт, както и в самата Анабела. Нещо у нея умря в онази нощ — вечното сякаш бе изпепелено. Тя стана по-хладна, по-груба — безкраят в очите й помрачня, онова, което преди приличаше на страст, сега изглежда се бе превърнало в самодоволство. Тя разбира се, все още ме обичаше, но подобно на Каро, любовта я измъчваше като съдба. Сега за нас изглежда нямаше надежда за спасение. С унищожението на Бел умря и моята последна илюзия.
Започна истинското мъчение. Напуснахме Августа и поехме към Лондон. Бях наел нова къща на една от най-модните улици в града — „Пикадили“, номер тринайсет. Място с лош късмет ли? Не, ние самите носехме лошия късмет. Бел явно проявяваше признаци на бременност. Подушвах мириса на детето, докато тя повръщаше сутрин рано, или в потта, избила по издутия й корем. Едва успявах да се откъсна от тази миризма. И така лорд и лейди Байрон можеха да бъдат видени хванати под ръка — образцова брачна двойка — преданият съпруг и бременната му жена. Бел, виждайки изписаното върху лицето ми желание, бе достатъчно умна, за да се досети, че то не е отправено към нея.
„Гледаш ме с копнеж“, каза ми тя една нощ, „но в очите ти няма любов.“
Усмихнах се. Вперих поглед в корема й, представяйки си как под роклята и под бельото в утробата й зрее златният плод.
Бел ме погледна намръщена. „Лицето ти, Байрон, ме озадачава.“
Вдигнах глава. „Наистина ли?“
Тя кимна и отново се взря в мен. „Как може едно толкова красиво лице да излъчва толкова глад и жестокост? Гледаш към мен, или по-скоро тук“, тя обгърна корема си, „така, както някога не сваляше очи от Августа. Помня как погледът ти я следеше из стаята.“
Опитах се да й отговоря с колкото се може по-безизразна физиономия на лицето. „И защо те озадачава това, Бел?“ „Защото ме плаши“, отвърна тя, с присвити хладни очи. „Страх ме е, Байрон, от онова, което ще сториш на детето ми.“