Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
„Байрон!“
Замрях и бавно се огледах. Бел се опитваше да седне в леглото. „Байрон!“ — гласът й бе дрезгав и умоляващ. Тя се изтърколи от постелята и се опита да дойде при мен.
Отново погледнах към детето. То повдигна ръка и докосна лицето ми. Колко мънички бяха пръстчетата, колко великолепни — ноктите. Наведох се още повече, за да ги разгледам.
„Дай ми я.“
Обърнах се — Бел беше до мен. Тя залитна, протягайки напред ръце.
„Колко отдавна я чакам“, тихо казах аз.
„Да“, отвърна Бел, поемайки си дъх, „така е, но аз съм нейната майка. Тя е моя. Моля те, Байрон, дай ми я.“
Вперих поглед в жена си. Бел се опита да не наведе очи. После спрях очи на детето. Беше красиво, това мое създание. То отново вдигна ръчичка. Несъзнателно се усмихнах на гледката.
„Моля те“, повтори жена ми. „Умолявам те.“
Обърнах се и приближих до прозореца. Загледах се в мрачното лондонско небе. Колко меко и топло бе бебето в ръцете ми. Усетих, че ме докосват по рамото. Погледнах назад. Изражението по лицето на Бел беше ужасяващо.
Извърнах глава и отново се взрях към небето. На изток притъмняваше, облаците изглеждаха сякаш са бременни с нощта. Лондон, потънал в безпорядък, се простираше чак до тях. Огромните мащаби на света ме накараха да потръпна от студ. Всичко това и още много неща пашата ми бе показал с полета насън, но аз не го бях разбрал — не го бях разбрал. Затворих очи и потреперих — усетих неизмеримата природа на нещата. В такава вселена какво представляваше човешката любов? Едно мехурче върху огромната вълна на вечността, нищо повече. Искрица — кратка и светла, на фона на нощта на всемира. Изчезнеше ли тя — щеше да настъпи празнота.
„Ти ще запомниш този момент“, казах аз без да се обръщам. „Трябва да ме напуснеш, Бел. Независимо какво ти говоря, нито колко ще те моля по-късно — ти трябва да ме напуснеш.“
Най-после се обърнах да я погледна. Очите на Бел, безчувствени от толкова време, бяха влажни от сълзи. Тя понечи да ме погали по лицето, но аз поклатих глава. „Нека името й бъде Ада“, казах аз, подавайки й детето. После се обърнах и излязох от стаята. Повече не погледнах назад.
„Вие не сте с ума си“, рече лейди Мелбърн, когато й разказах за случилото се. „Направо не сте с ума си. Жените се за момичето, правите й дете, тя го ражда, а сега й сервирате това. Защо?“
„Защото не мога да го направя.“
„Трябва. Трябва да убиете дъщеря си. Ако не Ада, тогава Августа.“
Вдигнах рамене и й обърнах гръб. „Не мисля така,“ рекох й. „Удоволствията са най-сладки, когато се предвкусват. Ще продължа да очаквам.“
„Байрон“, кимна ми лейди Мелбърн. Бледото й лице изразяваше съжаление и възмущение. „Вие непрекъснато остарявате“, прошепна тя. „Вижте мен. Чаках. Бях глупава, но най-после отстъпих. Всички отстъпваме. Свършете го още сега. Изпийте кръвта на дъщеря си, докато сте още млад. Дължите ни това.“
Намръщих се. „Дължа ли ви го? На кого го дължа?“
Лейди Мелбърн леко сбърчи чело. „На всички от нашата порода“, рече най-после тя.
„Защо?“
„Вие сте убиецът на Вакел паша.“
Погледнах я изненадано. „Не съм ви разправял подобно нещо“.
„Но ние го знаем.“
„Как така?“
„Пашата беше същество с небивала сила. Сред вампирите, повелители на смъртта, той бе почти като крал. Не си давахте сметка, нали?“ Лейди Мелбърн замълча. „Всички усетихме неговата гибел.“
Намръщих се. Изведнъж от мрака на съзнанието ми изплува силуетът на пашата — блед и зловещ, с лице, изразяващо непоносима болка. Разтърсих глава и видението изчезна. Лейди Мелбърн ме гледаше с лека усмивка. Върху бледите си устни. „Сега, когато него го няма“, прошепна ми тя, „вие сте неговия наследник.“
„Наследник ли?“, повторих аз недоумяващо. После се разсмях. „Вие забравяте, че аз го убих. Това е невъзможно.“
„Не“, рече тя, „аз не забравям,“
„Какво имате предвид тогава?“
„Драги Байрон“, отново се усмихна тя, „Той първо трябваше да избере вас.“
„Да ме избере? За да направя какво?“
Дамата замлъкна и по лицето й се възцари ледено спокойствие. „За да овладеете нашите тайни“, най-после промълви тя. „Да намерите смисъл в лицето на вечността.“
„Добре“, засмях се аз. „Това не е трудно.“