Аз съм номер четири

Полицаят поглежда Сара.

— Истина ли е?

— Да.

— Добре, кой е изтичал в къщата тогава? — обажда се репортерът до него. Проговаря за пръв път. Гледа ме с хитър преценяващ поглед. Вече ми е ясно, че не вярва на версията ми.

— Откъде да знам? — казвам.

Той кимва и записва нещо в тефтера си. Не мога да прочета какво пише.

— Значи ми казваш, че тези двама свидетели са лъжци? — пита репортерът.

— Бейнс! — казва полицаят, поклащайки глава към него.

Кимвам.

— Не съм влизал в къщата и не съм спасявал нито нея, нито кучетата. Те бяха навън.

— Кой е казвал нещо за спасяване на нея или на кучетата? — пита Бейнс.

Свивам рамене.

— Помислих, че за това намеквате.

— Нищо не съм намеквал.

Сам идва при нас с телефона ми. Опитвам се да му дам знак с очи, за да му кажа, че моментът не е подходящ, но той не разбира и все пак ми подава телефона.

— Мерси — казвам.

— Радвам се, че си добре — казва той. Полицаите го поглеждат гневно и той се изнизва.

Бейнс гледа с присвити очи. Дъвче дъвка, докато се опитва да сглоби историята. Кима си сам.

— Значи си дал телефона си на твоя приятел, преди да отидеш на разходка? — пита той.

— Дадох му го по време на купона. Пречеше ми в джоба.

— Сто на сто — казва Бейнс. — Та, значи, накъде тръгна ти?

— Добре, Бейнс, достатъчно въпроси — казва полицаят.

— Може ли да си ходя? — питам аз. Той кимва. Тръгвам си с телефона в ръка и набирам номера на Анри. Сара е до мен.

— Ало? — отговаря Анри.

— Вече можеш да ме вземеш — казвам. — Тук стана ужасен пожар.

— Какво?

— Можеш ли просто да ни вземеш?

— Да. Ей сега идвам.

— И как ще обясниш раната на главата си? — пита Бейнс зад мен. Вървял е след нас, слушал е разговора ми с Анри.

— Одрасках се на клон в гората.

— Колко удобно! — казва той и отново записва нещо в тефтера си. — Знаеш, че познавам, когато някой ме лъже, нали?

Игнорирам го и продължавам да вървя с ръката на Сара в моята. Насочваме се към Сам.

— Ще разбера истината, г-н Смит! Винаги я разбирам — изкрещява Бейнс зад гърба ми.

— Анри идва насам — казвам на Сам и Сара.

— За какво, по дяволите, беше всичко това? — пита Сам.

— Кой знае? Някой си въобразява, че ме е видял да тичам навътре, най-вероятно някой, който е пил прекалено много — казвам по-скоро на Бейнс, отколкото на Сам.

Стоим на края на алеята, докато не пристига Анри. Щом спира, излиза от пикапа и поглежда към тлеещата къща в далечината.

— По дяволите! Кажи ми, че не си замесен в това — възкликва той.

— Не съм — отговарям.

Качваме се в пикапа. Анри потегля, но погледът му е прикован в димящите отломки.

— Вие, хора, ми миришете на пушек — казва Анри.

Никой от нас не отговаря и прекарваме остатъка от пътуването в мълчание. Сара седи в скута ми. Първо оставяме Сам, после Анри излиза от алеята и потегля към дома на Сара.

— Не искам да те оставям тази вечер — казва Сара.