Мъжки игри

— Откъде знаете каква усмивка имам?

— Ами просто няколко пъти съм си купувал списания от тебе. Не ме ли помниш?

Жената отрицателно завъртя глава и отново се изсекна. Сега, след плача, тя беше не просто грозновата, а почти уродлива — с подпухнали очи и лице и с пурпурни петна по бузите.

— Та какво се случи, значи? Той не дойде на среща, така ли?

Тя кимна, втренчена в пода.

— И смяташ, че вече никога няма да дойде?

Отново кимване, придружено от кратко изхлипване.

— И за теб това е трагедия, така ли? Много ли си привързана към него?

Още едно кимване.

— Е, значи ще трябва да се примириш с истината, че любовта невинаги е взаимна. Не си дете и никога не бих повярвал, че това е първата в живота ти несподелена любов. Вече ти се е случвало, нали?

Паригин предусещаше нещо неприятно. Момичето не се включваше в разговора, макар че след истерия жените обикновено се успокояваха и с всяка минута ставаха все по-общителни, като започваха с нарастващ гняв да обвиняват „тоя гад“ във всички смъртни грехове. А тази, обратното — сякаш с всяка минута все повече се затваряше в себе си като в раковина. Това никак не харесваше на Паригин, който не бе мръзнал с часове на улицата и не бе стоял зад колоната на перона, за да се запознае накрая с мълчаливка, на която трябва да й вадиш думите с ченгел от устата. Такава не би разказала и нищо интересно. Трябваше да я разтърси, да не я оставя да се затвори окончателно.

— И на мен ми се е случвало, затова знам колко боли. Знаеш ли, всъщност аз отдавна те наблюдавам. Често минавам оттук и винаги купувам от теб вестници или списания. Но ти не ме забелязваше, не ми обръщаше внимание. Веднъж събрах смелост и реших да те заговоря, но точно тогава при теб дойде един висок красавец, подари ти цветя и аз разбрах, че нямам шансове. Може да ти се види странно, но дори на моите години понякога съм плах. Смешно, нали?

Тя не се усмихна, но все пак извърна глава. Вече е нещо!

— Кой сте вие? — попита с безизразен глас.

— Казвам се Евгений Илич. А ти?

— Анна.

— Имаш ли къде да се прибереш тази нощ?

— Вкъщи — каза тя кратко.

— А там кой те чака? Родителите ти?

Отново кимване. Хайде, Паригин, стегни се, мисли, тя пак престана да говори и започна да се затваря в себе си, хайде, размърдай се, направи така, че да се съживи.

— Тогава не бива да си ходиш вкъщи — решително каза той. — По себе си знам — в състояние като твоето човек по никакъв начин не бива да се показва на родителите си. Душата ти вадят с въпросите си. Имаш ли близка приятелка?

— Имам къде да нощувам.

— Разбери — разпалено заговори Евгений, — сега не бива да ходиш там, където имаш познати, приятели или роднини. Ще те изтормозят с въпросите си, с разни идиотски съвети и с унизителното си съжаление и ще ти стане още по-тежко. Трябва ти място, където няма никой. Имаш ли такова място?