Мъжки игри

— Аня! Чуваш ли ме?

Никаква реакция. Паригин бързо свали якето си, отиде в кухнята, потърси с поглед чайника, наля в него вода и го сложи на котлона. После надникна в хладилника. Тук май не живееше никой.

Отново се върна в антрето и приклекна пред безмълвно застиналото момиче.

— Аня, стегни се. Трябва да се съблечеш и да си измиеш лицето. Сега ще пием чай. Хайде, Аня, хайде, миличка, стегни се, съвземи се. Разбирам, сигурно ти е тежко, дори не ти се живее, но трябва да надмогнеш това у себе си. Хайде, моето момиче, ставай.

Той говореше, стараеше се да не млъква, та със звука на гласа си да върне момичето от бездната, в която то бе потънало и от която не искаше да излезе в този свят, изпълнен с болка и обида. Най-сетне Анна вдигна глава и го погледна право в очите.

— Защо се занимавате с мен? Какво ви интересувам аз?

— Ти си момичето, с което исках да се запозная. Това не е ли достатъчно?

— Вървете си — глухо каза тя. — Искам да остана сама.

— А, няма да стане… — Паригин се усмихна. — Човек не бива да е неблагодарен. Ако не бях аз, и досега щеше да ревеш в метрото. А после щеше да се прибереш вкъщи, където родителите ти сега щяха да те тормозят с въпросите си. Нима не заслужих малка почивка и чаша чай?

— Починете си — равнодушно промърмори тя. — Пийнете чай. А после си вървете.

Такова разрешение на въпроса не вършеше работа на Евгений. Той бе разбрал, че това момиче му е нужно за осъществяването на замисъла му. Първо, тя имаше квартира, в която той можеше да се настани, защото беше опасно да се прибира вкъщи, докато ситуацията не беше ясна, а не му се искаше да нощува в един апартамент с Лолита, за да не си усложняват отношенията. Второ, трябваше му помощничка, за да намери пари за Лола. Вече беше измислил откъде да ги вземе, но не би могъл да се справи без чужда помощ.

Паригин стана, подхвана момичето под мишниците и рязко го вдигна на крака. Въпреки съществената разлика в ръста и фигурата, той успя да направи това без усилия — тренираните с години мускули му служеха безотказно. Ловко свали ципа на якето на Ана, съблече я, свали шапката й и омотания около врата топъл шал. Тя не се съпротивляваше, но и не му помагаше, просто стоеше като парцалена кукла, която ще падне веднага щом престанат да я крепят. Без да й събува ботушите, Евгений я поведе към кухнята, както си беше обута. Когато стигна до най-близкия стол, Анна веднага седна и опря лакти в масата, обхванала главата си с длани. Тя сякаш до такава степен бе останала без сили, че не можеше да се крепи във вертикално положение.

Чайникът завря, Паригин запари пресен чай от намерената в шкафчето неразпечатана опаковка „Липтън“, сложи чашите на масата, като побутна едната към Анна.

— Пий.

Тя не помръдна. Евгений спокойно изпи чая си, наля си още, после започна да отваря една след друга вратичките на кухненските шкафове. Да, май беше точно така — никой не живееше тук. Чай, кафе, кутия със захар, бутилка коняк, бурканче ягодово сладко — всичко неотваряно. И нищо друго. Само най-необходимото за скромно пиене на чай. Внезапно го осени прозрение: