Правилата на измамата
- Автор: Райх Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Правилата на измамата». Краткое содержание книги:
— Достатъчно, за да унищожи фабриката — предпазливо добави Хирш. — Не сме варвари, в крайна сметка.
Всички впериха погледи в премиера. Беше вече на възраст, почти на седемдесет, в края на бурната си политическа кариера. Имаше репутация на дипломатичен човек, посредник. Враговете му поставяха принципите му под съмнение. Приятелите му го наричаха опортюнист.
Министър-председателят поклати глава с отвращение.
— Винаги сме се придържали към философията, че няма да допускаме иранците да притежават средства за добиване на оръжеен уран. За съжаление, те прекрачиха границата. Няма връщане назад. Двоумя се дали да атакуваме. Първата ми отговорност е благополучието на народа. Но не мога да поема риск за нещо, което може да предизвика ядрен удар на наша територия. Ще ми се да имахме повече информация за техните потенциални възможности.
— Забравяте нещо — напомни Хирш. — Много добре знаем какви са потенциалните им възможности. Имат бомба и смятат да я използват.
Премиерът се облегна на стола си и се замисли. После въздъхна и се изправи.
— Веднъж в нашата история вече дадохме на врага предимството на колебанието. Не можем да си позволим да го направим отново. До двайсет и четири часа искам на бюрото си план на атаката. Ще звънна на американците, за да видя дали ще успеем да си осигурим достъп до въздушното пространство на Ирак. — Погледна към Ганц. — Колкото до другото, бог да ми е на помощ.
Присъстващите в стаята мъже бавно се изправиха. Зви Хирш изръкопляска пръв. Останалите го последваха. Един по един се изредиха да стиснат ръката на министър-председателя. Всички повториха едни и същи думи:
— Да пребъде Израел.
43.
Фон Даникен не можеше да заспи. Лежеше в леглото си, вперил поглед в тавана, заслушан в добре познатите нощни звуци, отмерващи времето като по часовник. Точно в полунощ радиаторът щракна и изключи. Старата дървена къща потрепери и жално простена, сякаш не й се разделяше с натрупаните запаси топлина.
По моста Румвег премина нощният влак. Железопътната линия се намираше поне на пет километра разстояние, ала навън бе толкова тихо, че той успя да преброи вагоните по потракването им през подпорите на моста.
„Търтей“…
Нямаше никакво съмнение, че този случай щеше да остане знаменателен в кариерата му. Знаеше го, защото такива неща не се случваха често в малката уютна Швейцария — факт, който го караше да се чувства горд. Представи си как безпилотният самолет се врязва във въздушното пространство, натоварен с пластичен експлозив. Замисли се за вероятните цели. Според онзи терорист Гасан Китаб е възнамерявал да свали самолет. Но сега, в дългата безсънна нощ, в съзнанието му изникваха десетки други възможности, вариращи от язовирна стена в планината до атомната централа в Госген. „Търтей“ като този можеше да се промъкне навсякъде.
Във въображението му белият безпилотен самолет увеличи размерите си, промени формата си и вече не беше „търтей“, натъпкан с двайсет килограма пластичен експлозив, а DC-9 на „Алиталия“ с четиридесет пътници на борда и шестчленен екипаж, пътуващ от Милано до Цюрих. Сред тях — съпругата му, нероденото му дете и тригодишната му дъщеричка. Осъзнаваше, че сънува, ала това изобщо не намаляваше надигащия се в него ужас. Виждаше как носът на самолета се подава от облака. Подготвяше се за кацане. Не беше февруари, а ноември. Нощ, подобна на тази. Отрицателни температури. Мокър сняг. Мъгла.
В съня си стоеше в пилотската кабина и обясняваше на пилота, че няма никакво право да лети при такива условия. Той обаче си говореше със стюардесата и изглеждаше по-заинтересован от телефонния й номер, отколкото от показанията на висотомера, според който летяха триста метра по-ниско от нормалното.
Тогава, с безмилостната яснота, характерна за сънищата, Фон Даникен видя съпругата си и дъщеря си, седнали в задната част на устремилия се към планинския склон самолет. Настани се до тях, както винаги, нежно покри с длани очите им и ги поведе към дълбокия им, безболезнен сън. Главичката на Софи лежеше на рамото на майка й.
Точно в 19:00 часа на 14-ти ноември 1990 година полет 404 на „Алиталия“ се разби челно в Стаделберг на височина четиристотин метра надморско равнище, сам на петнайсет километра от летището в Цюрих. Според докладите за катастрофата, след предупредителния сигнал пилотът е имал по-малко от десет секунди време да избегне сблъсъка.