Господарката на Рим
- Автор: Куинн Кейт, Куин Кейт
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА
- ISBN: 9789542807728
- Переводчик: Ана Лулчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Господарката на Рим». Краткое содержание книги:
Красив миг! О, колко красив, съвършен миг! Но като продължих извън двореца надолу по улицата, ликуването ми отстъпи място на недоумението… Императорът щеше да ме води в Тиволи… Където не водеше никого Защо?
– Време да ми се отплатиш и да се сбогуваме ли? – бях попитала аз дръзко, докато си проправях път през обичайната суматоха от роби, писари и помощници в таблинума. Може би прощалният му подарък щеше да е достатъчно щедър, че да мога да откупя свободата си от Ларций.
– Няма да те отпращам, все още – каза той равнодушно, като подпечата някакъв документ и го подаде на един роб. – Ще те водя в Тиволи за през лятото. Тръгваме след пет дни.
Вероятно съм изглеждала доста смешно – да стоя там със зяпнала уста. Той ме погледна с известно раздразнение, но след това стана, заобиколи писалището си и тръгна към мен, а на устните му трептеше една от неговите редки очарователни усмивки.
– Не, Атина, аз рядко се шегувам. – Той взе ръката ми, което ме изненада отново. Извън "боричкането в леглото" той почти никога не ме докосваше. Повдигна пръстите ми към устните си, сякаш да целуне ръката ми, но внезапно се наведе и ме ухапа по възглавничката на дланта.
– Не взимай много багаж.
Веднага след това продължи да диктува на един от писарите си, който ме погледна със страхопочитание, когато излизах от стаята зашеметена и се сблъсках с Лепида.
Прогоних образа и погледнах малката дъга от розови следи от зъби на дланта ми. Почти не се забелязваше на слънчева светлина.
Е… Наистина трябваше да се прибирам. Ако щях да заминавам за Тиволи след пет дни, ме чакаха много приготовления.
Глава осемнайсета
– И така, защо високопоставено лице като преторианския префект Норбан ескортира любовницата на господаря си? – задяваше се с него Атина. – Надявам се, че не са те понижили. Паулиний се изсмя.
– Мисля, че съм единственият човек, на когото императорът има доверие, че може да те доведе, без да се опита да те съблазни – каза той весело.
В сивкавосиня стола, с гребенчета от лазурит, придържащи тъмната ѝ коса, излегната в императорска носилка със завеси от лилава коприна, носена от шестима безмълвни нубийци. Атина изглеждаше като любовница на императора от глава до пети. Паулиний за миг изпита лека завист – той се беше наслаждавал на компанията ѝ много преди императора все пак… Не че Домициан знаеше това. Пропъди мисълта и подкара коня си близо до носилката. Пътят пред тях беше разчистен, росата вече съхнеше. Преторианците от отряда му непринудено си приказваха зад тях, подпрели копията си на рамо, и от време на време беззлобно ругаеха пролетната кал под краката си, радостни от приятната езда в слънчевата лазурна утрин, също както и самият Паулиний.
– След като вече не съм залък за твоята уста, можеш да ми викаш Теа – каза тя, докато отвяваше праха от лицето си с ветрило. – Всъщност това е истинското ми име.
Паулиний примигна.
– Не знаех.
– Разбира се, че не знаеш. Мъжете не говорят с любовниците си. Само с приятелите.
– Значи императорът не говори с теб?
– Е, той – да! – Атина – Теа звучеше замислено. – Но той е различен, нали?
– Така е – съгласи се Паулиний.
– И те цени много. – Теа облегна лакътя си на лилавата копринена възглавница. – Не си излизал от Дакия през последните години, нали?
Паулиний сви рамене и почувства как червените пера се разлюляха на шлема му.
– Аз съм просто пазач.
Теа се усмихна, обеците ѝ от лапис лазули се полюляваха.
– Той те използва много, нали?
– Да – каза Паулиний сериозно. – Но и ми гласува голямо доверие.
– Предполагам, че е така. Поверява ти войните и жените си… Човек си мисли, че императорите нямат приятели, но теб те е превърнал в приятел, нали?