Господарката на Рим
- Автор: Куинн Кейт, Куин Кейт
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА
- ISBN: 9789542807728
- Переводчик: Ана Лулчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Господарката на Рим». Краткое содержание книги:
– Племенницата ми Юлия… Предполагам, че си чула за смъртта ѝ?
– Това е голяма загуба, цезаре. За цял Рим.
– Не ми пробутвай банални фрази.
– Не го правя. Видях я веднъж. Изглеждаше мила.
– Кога си я виждала?
– На сватбата ѝ. Аз бях на петнайсет.
– Аз не помня сватбата ѝ.
– Е, и бездруго бракът ѝ беше кратък.
– Тя беше много… Смехът ѝ беше радост за слуха – когато се смееше, което не беше често. Не трябваше да умира. Астрологът ми Несий каза, че не е трябвало да умира толкова млада. Досега никога не беше грешил.
– Говори се, че е искала да стане весталка.
– Злобни съсухрени стари жрици. Щеше да е загуба да стане една от тях.
– Може би.
– Тя беше… Тя беше голяма утеха за мен. А сега всички постоянно ме затрупват с русокоси момичета, сякаш тя ми е била любовница. Глупаци с мръсни помисли.
– Хората обичат да говорят, цезаре. И каква е ползата от императора, ако не можеш да измисляш мръсни слухове за него?
– Някой от предишните ти господари продавал ли те е заради наглостта ти?
– Не, обикновено съм много тактична. Но ти ми каза да говоря.
– Да, така е. Не знам какво ме прихвана. Обикновено не харесвам безцелните разговори. А всеки, който хули паметта на племенницата ми, ще го екзекутирам.
– Тогава ще трябва да екзекутираш доста невинни клюкари.
– Предатели!
– Невинни.
– Всички са невинни, когато са мъртви.
– Няма смисъл да се спори с теб, нали?
– Правилно!
Шест часът. Скоро ще съмне. Повечето от гостите са заспали по лектусите. Другите, с безжизнени очи и изтощени, гризат съхнещите стриди в изстинал сос. Едно момче роб в черна туника спи право с глава върху каната с вино. Дори и Ларций е задрямал в преддверието.
Императорът стана. Гостите му се стреснаха и насочиха вниманието си към него. Веднага щом свали черния си флавиевски поглед от мен, осъзнах колко изтощена се чувствах.
– Прекрасна вечер! – непринудено каза Домициан на всеослушание.
И без дори да ме погледне, си тръгна.
Тогава всички очи се обърнаха към мен. Чудеха се какво точно беше видял той в мен. Защото, макар че нямаше да е никак необичайно за императора да хареса някоя певица на приема, определено беше необичайно, че не ме отпрати настрана за по-късно вечерта. Не беше в стила на Домициан да кара важните гости да чакат, докато разговаря с робини. Не беше в стила на Домициан да разговаря с каквито и да било момичета изобщо. Той не считаше жените за особено полезни, когато бяха извън леглото му; всички го знаеха.
Но той беше говорил с мен половината нощ, сякаш никой друг не съществуваше на този свят, и изведнъж всички започнаха да се тълпят наоколо със сънливи, но блеснали очи.
– … скъпата ми Атина
– … какво прекрасно представление
– … един от великите творци на нашия град
– Добре, стига толкова! – приближи се Ларций. – Беше дълга нощ. Веднага вкъщи, дете!
Една ръка с хубав маникюр ме потупа по рамото и аз се обърнах. Императорски освободен роб, с официалните лилави отличителни белези.
– Скъпа Атина? – каза той с възпитан тон.
Залата замлъкна в очакване. Вече бях скъпа Атина, така ли?
Наведе се и ми прошепна нещо в ухото. Аз кимнах. Той се поклони много ниско, поклон, запазен за императора – или за най-близките му.
Глава седемнайсета
– Да, вече повече от месец и няма никакви признаци да му е омръзнала! – прошепна пред стаята ми една робиня, която току-що бе изнесла цяла купчина от туниките ми. Тя се беше натъкнала на две други перачки и веднага бяха събрали глави заедно да шушукат. През последния месец никой в дома на претор Ларций не можеше да говори за нищо друго, освен за мен.
– Чух, че поръчал куртизанка от съдържателката на дом Ксанти! – каза друга робиня.
– Да, и я отпратил след по-малко от час. А нашата Атина я държи цяла нощ!
– Тя не е толкова хубава, колкото тези куртизанки. Какво има толкова, че не му омръзва?
И аз не знаех.
– Защо? – бях го попитала веднъж, но Домициан само сви рамене. Той изпращаше да ме викат поне пет пъти седмично. Аз винаги прекарвах нощта и се връщах пеш в дома на Ларций, обута в сандалите си, прозяваща се в пролетната зора.