Господарката на Рим

– По-скоро – четири, бих казала. Предвещават ново наводнение.

– Ти знаеш повече за пристанищата от мен?

– Не, но живея в Брундизиум от дълго време.

– Никога не приемам съвети от жени.

Свих рамене, готова да чакам мълчаливо, но след миг той ми направи жест да продължа да говоря.

– Не съм сигурна за какво искаш да говоря, цезаре – казах аз внимателно. – Защо вместо това ти не ми разкажеш някоя история? За вълнуващата ти победа над германците в Тапе може би?

– Мразя да разказвам истории!

– Това е нещо ново. Повечето мъже обичат да ме отегчават с разказите си за храброст.

Веднага щом думите излязоха от устата ми, осъзнах грешката си. Той не обичаше да му се напомня за другите мъже, които бях забавлявала преди него. Това беше една от причините, заради която не му бях казала за Викс.

Черните му очи ме гледаха замислено, сякаш черепът ми беше направен от стъкло и той виждаше през него чак до малкото рижаво момченце в главата ми. Една муха избръмча, ръката му се стрелна и набоде мухата на острия връх на перото. Никога не пропускаше. Придворните обичаха да се шегуват с този му навик и се обзалагаха колко мухи може да набучи до края на един такъв дълъг летен следобед… Но зад шегите се криеше страх. Може би просто защото той беше император. А може би не. Никога не се чувствах напълно спокойна с него, въпреки че говорех открито. И не му бях казала за Викс.

Смених темата.

– Ще се връщаш ли скоро в Рим, цезаре?

– Не. Ще бъда в Тиволи за лятото.

– Кога ще заминеш?

– Защо? – Той остреше върха на перото си. – Чакаш да се отървеш от мен ли?

– Може би чакам да се отърва от всичките подлизурковци, които стоят в приемната ми.

Те прииждаха всяка сутрин, молеха да разменят дума с мен. Сенатори, тактично просещи привилегии за себе си и постове за синовете си, поети, пишещи ми стихове, за да получат благоволението ми, стари войници, надяващи се на място в охраната на двореца, дори и млади мъже, достатъчно глупави да мислят, че да откраднат любовницата на императора си е най-възвишена цел. Може би ще си помислите, че е вълнуващо да си център на цялото това внимание, но всъщност беше изненадващо досадно. Малко тъжно. Всичките тези алчни очи.

– Не се тревожи – каза Домициан, прекъсвайки мислите ми. – Щом ми омръзнеш, подлизурковците ще се махнат. Предполагам, че ще се натъжиш, когато настъпи този ден?

– Не.

– Някога ценях откровеността на жените. Започвам да си променям мнението.

– Да си тръгвам ли, цезаре?

– Не. – Той прокара острия връх на перото по челото ми, носа, устните. – Ела тук.

Като любовник беше рязък и несантиментален. Нямаше нестандартни нужди, нито необичайни желания; всъщност единственото му изискване беше:

– Въздържай се, моля те, да имитираш екстаз. Намирам го за разсейващо.

Той имаше масивно тяло, но беше подвижен, с посивели къдрави косъмчета по гърдите – пращящ от сила четирийсетгодишен мъж. В леглото повечето мъже ми изглеждаха като глупаци, но Домициан не беше глупак.