Господарката на Рим

– Гледай къде ходиш! – сопна се тя и ме блъсна, когато минаваше покрай мен.

– Лепида? – казах аз.

– Да, какво?

Тя се завъртя и ме погледна за пръв път. Дръпнах воала от лицето си и тъй като бузите ѝ се покриха с червени петна, аз почувствах някакво скрито задоволство, че носех новата си лъскава коприна с кехлибарен цвят със златни ширити.

– Теа? – Очите ѝ се стрелнаха към кехлибарените огърлици около врата ми и накитите от топаз на ушите ми, златната диадема, която повдигаше косата ми… – Какво правиш тук?

Видях как мислите ѝ се завъртяха бързо, като колелата на каляска с коне, препускащи из арената.

– Работя – направих небрежен жест, който да разкрие златните ми пръстени. – А ти какво правиш тук, в Брундизиум?

– На посещение съм на доведения си син – той току-що се завърна от Германия, не че е твоя работа

– О, но Паулиний не е тук точно сега! – Накарах обеците ми да затанцуват, леко отмятайки глава, и почувствах необуздан наплив на задоволство дълбоко в себе си. – Някакви задачи в преторианските казарми, вероятно. Връща се утре.

– Ти от къде знаеш? Какво правиш в двореца, Атина? – Лепида ме гледаше злобно, опитвайки се да запази самообладание. Хората наоколо започнаха да ни зяпат с почуда и тя сниши глас: – Префект Норбан е близък личен приятел на императора и ако чуе как ми говориш.

– Е, Паулиний е и мой близък личен приятел. Сигурна съм, че ще ми прости! – Използвах това, че съм по-висока от нея, за да я изгледам отвисоко – трик, който подейства безотказно, също както някога. Може би дори малко по-успешно, тъй като сега моята туника беше точно толкова изтънчена, колкото и нейната, а бижутата ми – по-скъпи от нейните. – А императорът, е, той напоследък е склонен да ми прощава всичко, което правя. Ти да не би да се надяваше да го видиш? Точно в момента е много е зает с плановете за пристанището. Бремето на поста му е огромно! – въздъхнах аз, като се вживях в ролята си. Една едра матрона във виолетова копринена стола ни погледна и прошепна нещо на мъжа си зад отрупаната си с пръстени ръка. – Огромно бреме, но миличкият ми се справя с всичко толкова добре. Пожелавам ти по-голям късмет утре!

Аз се завъртях на петата на украсения ми със злато сандал, сякаш бях готова да профуча покрай нея.

Малката ѝ ръка с остри нокти се впи в рамото ми.

– Какво искаш да кажеш? Ти не познаваш императора!

– О, напротив! Той е доста всеотдаен към мен – усмихнах се аз, като забивах всяка дума като стрела и издигах отработения си глас, за да я изстрелям по-силно. Група ликтори, които стояха наблизо, ни изгледаха. – Нима не знаеше? Атина – новата пойна птичка на императора! Новата му любовница! – Завъртях се и всичките ми воали зашумоляха около мен. – Аз! – Лицето ѝ позеленя. Никога преди не бях виждала нечие лице да позеленява и наблюдавах с интерес. Точно като неузряло сирене. Лепида отвори устата си, затвори я, отвори я отново… Довърших я, като пуснах последната си, най-точна стрела. Всички в атриума се бяха вторачили в нас. – Всъщност, когато императорът се оттегли във вилата си в Тиволи за лятото, ще ме вземе със себе си. Само мен! – Усмихнах се отново, лъчезарно, срещу зяпналото в недоумение лице. – Може да наминеш, преди да тръгна за Тиволи. Имаме толкова много неща да си кажем. О, и не се срамувай, че ще идваш при една обикновена певица. Напоследък имам толкова много видни посетители… Приятен ден, Лепида Полиа!