Господарката на Рим

– Ти някога срещал ли си Юлия?

– Не и откакто бяхме деца. Когато получих поста си на префект, тя вече живееше в Кремона заради здравето си. Тя беше луда, нали разбираш – видях докладите от предишния префект, който е водил прилежно досиета на всеки в двореца. Тя е сновяла безцелно, мърморейки разни безсмислици, отказвала е да се храни, измъквала се е до Храма на Веста, за да се опита да спи под олтара… Дори и когато аз я познавах като дете, си беше странна. Плашеше се до смърт от неща, които сама си въобразяваше. Тя не беше… не беше нормална, въпреки че никога не бих го казал на императора. Не иска да чуе и дума срещу нея. Той няма собствени деца, нали разбираш, затова за него тя бе като дъщеря.

– Но е умряла при аборт, нали?

– Не! – Паулиний си припомни частния доклад, който беше прочел, описанието на лекаря от Кремона, който после избягал от страх за живота си. – Било е самоубийство – пробола се е в корема. Умряла е бавно, от инфекцията… След това хората започнаха да говорят, че е некадърно направен аборт. Баща ми беше там; той се опита да извади истината наяве, но кой ти слуша истината, когато лъжите са по-интересни.

Последва доста конфузна тишина. Атина се надигна на възглавниците си, пооправи лилавите копринени завеси така, че да прикрие лицето си от слънцето. – Паулиний, видях доведената ти майка в двореца преди няколко дни Тя се бе помъчила да намери по-малко неудобна тема. Не го направи нарочно, но едва ли можеше да попадне на по-неудобна от тази.

– Лепида?

– Да, каза, че била дошла, за да те види.

– Е, не дойде… – Паулиний се наведе, за да изтрие мръсно петно от прасеца си. – Тя… Ние не сме в добри отношения. Виждам я понякога, но… – Той поизостана от носилката.

– Лично аз – каза направо Теа – по-скоро бих поддържала добри отношения с усойница, отколкото с Лепида Полиа.

Миля или две мълчание. Цветното ветрило на Теа се движеше напред-назад.

– Атина – Теа… – Паулиний усети как гласът му трепери, – някога била ли си… ами… искам да кажа… някога желала ли си някого истински? Да го желаеш като вода в пустинята – въпреки че знаеш всичките му недостатъци, всеки един от тях – и това да няма значение?

Той видя как дълбока вълна на съчувствие се надига в очите ѝ и извърна поглед.

– Да – каза тя, – да, желала съм някого по този начин!

– … колко време ти отне да забравиш?

Тя бавно поклати глава, ветрилото спря да се полюлява.

– Не съм го забравила

– Не си ли?

– Не… Може би, ако се бях омъжила, но… – Тя сви рамене. – Трябва да се ожениш, Паулиний!

– О, ама аз не за себе си… За един приятел – Траян се казва, той е в Иудея.–

 Разбира се. След това му беше по-лесно да язди пред носилката, отколкото отново да срещне очите ѝ.