Ридание

      –  По дяволите! Какво правиш?

      Подкарах колата на заден ход, за да се върна до малката отбивка, в която зърнах „Буцефал”.

      –  Извинявай. Видях нещо и трябва да го проверя – само две секунди.

      Тя присви очи към прозореца, после се пресегна към задната седалка и си взе списание. Явно смяташе, че моите две секунди са същите като нейните. Оставих я да си чете и се запътих към мястото, където беше колата на Люк — зарязана в края на малък черен път, който преди е служел за достъп към царевичното поле зад него. Начинът, по който беше паркирана, намекваше за известна припряност и си представих как Люк се е притекъл на помощ на Джеймс – видял е, че се е блъснал, спрял е бързо и се е затичал да го извади от разбитата кола. Тази картина ми се струваше много по-приемлива от образа на окървавения Джеймс, изпълзяващ сам от понтиака и влачещ се по асфалта.

      Аудито не беше заключено и макар да се чувствах малко глупаво, все пак се метнах на шофьорското място и затворих вратата. Отпуснах се назад на седалката, затворих очи и се оставих уханието на Люк, което все още изпълваше колата, да се пропие в мислите ми. Представих си, че той е тук с мен. Въпреки че не го бях виждала само един ден, вече ми липсваше непоносимо; онази част от мен, която беше в него, се чувстваше така, сякаш бе на милиони километри разстояние, на толкова далечно място, че не беше възможно да се стигне дотам. Когато бях с него, усещах, че съм обичана, желана, закриляна; сега бях като малка лодка, носеща се без посока в странно и бурно море.

      Отворих очи и наоколо беше тъмно. Нощта обграждаше колата като плътно черно одеяло. Беше ми нужна около минута, за да осъзная, че се намирам в спомен. Бях Люк, шофирах и сърцето ми биеше лудо от адреналина. Бързах колкото можех – трябваше да стигна на мястото на катастрофата преди Тях. Погледнах към поставения на съседната седалка буркан, пълен с жълто–зелена смес, и си помислих, че може би трябва да намажа с нея подметките на обувките си за защита. Не, не, трябва да има достагъчно за Ди и родителите й, не можех да рискувам да я изхабя напразно. А и Те не искаха мен. По дяволите! Оставих буркана на пода и изскочих от колата, надявайки се, че хлапето още е живо.

      Споменът свърши със звука от отварянето на колата. В истинския живот, моя живот, вратата още беше затворена и аз седях на шофьорското място. Погледнах към пода пред седалката до мен и ето го – полегнал на една страна под дълбоката сянка, хвърляна от следобедното слънце, което влизаше през предното стъкло – буркана, пълен с приготвената от баба смес. Приличаше на котешко повръщано.

      Значи, той го беше намерил. Въздъхнах, вдигнах буркана – о, отврат, беше леко топъл, като нещо живо – и излязох от колата. Зачудих се какво да кажа на Сара, за да си намеря извинение и да закарам „Буцефал” у дома. Знам, че беше егоистично да я оставя да се прибере сама, но исках да имам близо до себе си нещо, което да ми напомня за Люк.