Ридание

      И имаше ужасяваща форма; зацапаните очертания на разплискана при борба кръв.

      Затворих очи и се опитах да забравя за кръвта. Нямаше да мисля за Джеймс. Просто щях да си свърша работата.

      Отидох до дървото. Мислех да взема огледалото със себе си, но се спрях точно преди да го вдигна от земята. То не беше важно Джеймс беше важен. Продължих напред сред папратите и листата. Всичко изглеждаше безформено в този застинал, вечен полумрак. Беше тихо, чуваха се само приглушените гласове на скритите в короните на дърветата птици. Напредвах болезнено бавно – не исках да пропусна някоя следа сред мъхнатите папрати.

      На около петдесет крачки от мястото на катастрофата обувките ми се натъкнаха на нещо твърдо в меката земя. Коленичих, присвих очи и видях бял предмет, блестящ сред тъмнината.

      Внимателно го вдигнах и стомахът ми се сви. Малко шишенце с капки за очи, без етикет. Когато го отворих, от него се разнесе сладникавата миризма на детелини. Хиляди нови спомени, всичко мина едновременно през главата ми, образи, следващи един подир друг като на киноекран – Люк си слага капки в очите, Люк старателно приготвя самите капки, Люк прибира шишенцето в джоба си...

      Прехапах устни и извадих телефона си, поколебах се за секунда, а после набрах номера му.

      И тогава чух звън на няколко крачки от мен – странен модерен звук сред този почти древен покой.

      Искаше ми се да затворя телефона и да се престоря, че не съм чула другото звънене, но беше прекалено късно. Последвах звука и открих мръсния телефон на Люк, наполовина заровен в земята, сред изпотъпканите храсти. Наведох се да го взема и видях червените капки по листата около него.

      Дъхът ми някак застина в дробовете ми, а краката отказаха да ме носят повече. Притиснах ръка до устата си и задържах сълзите си. Исках да съм по-силна, исках да не си правя прибързани заключения, но сълзите все пак потекоха. Първо две малки капки едновременно се спуснаха бавно по бузите ми, после три и четири, и пет, докато накрая направо се изля порой, който за малко да ме удави. Свих се на кълбо в папратите, храстите и бодлите се забиваха в краката ми, но виждах само капката кръв по телефона и плачех за баба, за Джеймс, за Люк.

      Когато сълзите ми затихнаха, бавно започнах да осъзнавам, че цялото ми тяло трепери, както ставаше с ръцете ми, когато се опитвах да преместя нещо със силата на мисълта си посред бял ден. Тялото ми беше като проводник на енергия, която се стичаше в момента през мен. Спомнях си усещането отпреди – и се огледах бързо, готвейки се за среща е Елинор или с някой още по-опасен от нея.