Ридание

      С ъгълчето на окото си забелязах как устните й се разтягат в усмивка. Прошепна ми отново:

      –  Мисля, че сега е прекрасен момент да помолиш за онази услуга, която ти обещах. В замяна на сълзата ти.

      Отстъпи назад и ме погледна преценяващо – сигурно представлявах жалка картинка, както си стоях там, трепереща от думите й, но с повдигната в някакъв последен опит за смелост брадичка.

      Вгледах се в тези бездънни зелени очи и се опитах да открия някаква следа от емоция в тях, някакъв намек какъв трябва да е правилният отговор, но не видях нищо освен дълбочина. Така че кимнах и казах, сякаш е било моя идея:

      –  Да, искам си онази услуга, ако обичаш.

      –  Мислех – Уна начерта пред себе си кръг с пръст, – че никога няма да го кажеш.

      Прикани ме с ръка и аз се приближих предпазливо към нея.

      –  Вие, хората, харесвате хора, нали?

      Не бях сигурна как точно да отговоря на това, но все пак кимнах с глава.

      Тя начерта още веднъж кръга във въздуха и сега той като че ли остана там, след като сведе пръста си.

      –  Виждаш ли го? – Погледнах към блещукащите очертания на кръга, но виждах само кривия дъб от другата страна. – Не? – Уна изсумтя недоволно. – Опитай се да използваш очите си.

      Очерта кръга отново и този път сиянието на линиите му ме заслепи и примигнах от болка; беше като да се взираш в слънцето, но освен това кръгът блестеше по някак погрешен начин, сякаш в очертанията му се побираха краищата на самата гора, но нямаше гора.

      И сега го видях. Мъж на около трийсет–четирийсет години, с дълги разпуснати кафяви къдрици, четеше книга в средата на полето.

      –  Кой е този?

      –  Томас Стихоплетеца. Един от Нейните. Човек. Мъж. По–конкретна ли да бъда?

      –  Мисля, че тази информация ми е достатъчна – отвърнах иронично аз, макар да ми се искаше да ми обясни появата на дългокосия, защото нямах идея как образът на странен мъж, четящ книга в полето, може да се сметне за услуга.

      –  Виж колко човешки изглежда – каза замислено Уна, докато мъжът обръщаше страница от книгата. Не бях сигурна дали коментарът й се отнасяше за външния му вид или за способността му да обръща страници. – Мисля, че трябва да си поговориш с него.

      –  Къде е той?

      –  Там.

      Още веднъж се преборих с изкушението да фрасна фея по лицето и перифразирах въпроса си.

      –  Как да отида там? – Надявах се искрено да не отвърне „пеша”, защото не бях сигурна, че щях да удържа юмрука си, ако го беше казала.

      –  Постоянно забравям колко сте глупави – усмихна се все така лъчезарно Уна. Разтегна още повече очертанията на кръга и видях, че мъжът седеше в средата на пасището близо до нашата къща, същото, в което бях срещнала за пръв път белия заек. След това тя бързо пъхна пръста в устата си, сякаш блясъкът от кръга я беше изгорил. – Да си призная, великодушието ми изненадва дори мен самата. Не можеш да си представиш колко голяма е услугата, която ти направих.