Ридание
- Автор: Стивотер Мэгги
- Серия: books of faerie #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 9789547712379
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Ридание». Краткое содержание книги:
която е и невъзможно да бъде отхвърлена…
– Мисля, че това би било все едно ти да ми кажеш, че за пръв път си видяла Люк на конкурса.
Сега Дилия направи пауза; беше неин ред в словесния ни двубой.
– Може би имам с какво да помогна за училищния ти проект. – Наведе се отново през мен, премести курсора в „търсене” и написа „освобождаване на заложници”. После натисна enter с перфектно оформения си маникюр.
Загледах се в заглавията на статиите и постингите, които излязоха, и си спомних как Дилия ми беше подала телефона по-рано днес. Тя знаеше какво беше станало с Джеймс, нали? И после се беше обадила у тях, за да бъде сигурна, че и аз щях да науча.
– Сигурно е пострадал много тежко – каза Дилия високо, по-скоро на стаята, отколкото на мен. – Чух, че имало ужасно много кръв. Ако все още е жив, едва ли му остава много време.
Исках да затворя очи, да запуша ушите си или пък устата й и да се престоря, че в безумно променилия се мой свят поне досадната ми леля, примадоната, си е останала същата.
– Какво искаш да кажеш?
Дилия протегна ръка.
– Защо не ми дадеш пръстена на баба си?
Примигнах, без да мога да скрия смущението си от молбата й.
– Не, не мисля. Баба настояваше да го нося.
– Той й принадлежи, време е да й го върнеш.
– Казах „не”.
Ръката на Дилия се стрелна внезапно и ме сграбчи за китката с изненадваща сила. Извиках от болка, когато тя изтръгна пръстена с другата си ръка заедно с парче кожа от пръста ми. После ме блъсна и прибра пръстена в джоба си. Гледах я невярващо, ключът на Люк изгаряше кожата ми, скрит от яката на суичъра ми. Страхувах се, че по някакъв свръхестествен начин тя ще се досети за съществуването му и ще откъсне и него от шията ми.
– Сега ще отидеш на малка разходка – каза Дилия и посочи към външната врата.
– Да не си полудяла? – Скочих от стола и изтичах в дневната. Защо, по дяволите, бях избрала кабинета на баща си за тъпите си проучвания? Може би трябваше да тичам по-бързо, но все още не можех да повярвам, че си имам работа с нещо различно, а не просто с моята неприятна леля. – Мамо!
Дилия ме сграбчи отново за ръката, пръстите й ме стискаха като железни клещи.
– Тя не може да те чуе.
Извивах се и се гърчех, кожата ми гореше под невероятно силната й хватка.
– Какво общо имаш с това?
– О, не ми казвай, че си толкова глупава. – Дилия ме повлече безцеремонно към вратата. Мислех си, че ще мога да се отскубна от нея, но тялото й беше стегнато и непоклатимо под копринената й розова ризница – пардон – костюм. Сцената ми напомняше на някой от безкрайните епизоди на „Ченгета”, които гледах у баба и в които се обясняваше, че надрусаните хора добиват свръхчовешка сила. – Вече си сглобила пъзела, нали?
И изведнъж, просто ей така, всичко си дойде на мястото. Стаята в къщата на баба, където Дилия за малко не беше умряла. Мокрите стъпки по чаршафите на мама. Ръж, хрътката на феите, който беше в семейството ни още преди да се родя. Всичко беше започнало много, много отдавна.
– Твоят живот. Те са спасили живота ти.
– Не забравяй най-хубавата част – каза Дилия и запя със съвършения си чист глас, който й беше осигурил толкова договори със звукозаписните компании. – Да не мислиш, че този глас е мой?
– Това е гласът на мама, нали? – прошепнах аз.
Тя ме бутна грубо и аз направих крачка напред, за да се облегна на стъклената врата. Много късно обаче видях, че тя вече беше отворена и всъщност Дилия се протягаше към дръжката на външната врата с мрежата. Блъсна ме толкова силно, че усетих как мрежата поддава и се разкъсва под тежестта ми. Строполих се на покритата с тухли площадка и главата ми се удари в земята. Очите ми се замъглиха и изстенах от болка.
– Какво искаш от мен?
Дилия ме погледна отвисоко, изражението на лицето й беше каменно, а очите й искряха.
– Искам просто да те няма.
Затръшна стъклената врата. Чух как ключалката се завъртя, когато я заключи. Изпъшках и бавно приседнах, придърпвайки босите си крака към тялото си. Докато го правех, видях малка метална чинийка, поставена до вратата. Някакви черни пръчици лежаха върху нея и все още димяха. Мащерка! Беше запалила мащерка и после ме беше изхвърлила навън.