Звездни асове

— Хей, къде хукна? Започваме всеки момент! — извика Джери, но Алекс сякаш изобщо не го чу. Опита се да си проправи път през редовете, но в този момент влезе лекторът — капитан Джордж Пиърс. Възцари се тишина и всички насядаха. Алекс нямаше избор, освен да се върне на мястото си. През цялата лекция изобщо не можа да се съсредоточи. Пиърс обясняваше за основни положения при понасяне на различни видове повреди, причинени от вражески огън и как трябва да се реагира най-правилно. Мислите на Алекс обаче препускаха другаде. Силвия със сигурност е била много разстроена — разсъждаваше той. Тя никога не пропускаше тази лекция. Къде ли се намираше в момента? Дали си беше отишла на „Мадара“ или все още се намираше на „Оазисът“? В последните минути на часа му хрумна идея. Отвори старфона си и потърси функцията за локализиране на приятели. Ако собственикът на старфона не изключеше тази функция, тя правеше възможно, останалите му приятели да разберат къде точно се намира. В този момент пръстите на Алекс, трескаво работеха с интерфейса, с надеждата Силвия да я е оставила включена. За негова голяма радост, името се появи на картата на „Оазисът“. Според старфона му, тя се намираше на някакво място, където той не бе ходил до сега — почти необитавана част от парка до малка изкуствена река. Алекс едва дочака часа да приключи. Имаха още два часа, но той, без да дава обяснения възможно най-бързо си събра нещата и се насочи към изхода.

— Хей, къде тръгна? — попита го учуден Джери.

— Имам работа… — отговори лаконично Алекс. Пробивайки си път през пълните с кадети коридори, правеше всичко по силите си да напусне колкото може по-скоро сградата на ректората. След като се озова на открито, се затича към предполагаемото местоположение на Силвия. Някои хора нарочно настройваха старфоните си да показват погрешно местоположение. Алекс си помисли, че ще се почувства като пълен идиот, ако се окажеше, че е пропуснал лекцията, си, за да се озове сам в средата на гората. Навлезе в една от частите на „Оазисът“, където природата изглеждаше най-непокътната. Тук не се срещаха никакви постройки или друга форма на цивилизация. Единствено павираната алея издаваше намесата на човешка ръка, но дори тя беше почти напълно покрита с борови иглички. Алекс навлизаше все по-надълбоко в гъста иглолистна гора. Въздухът с аромат на смола изпълни дробовете му. Стори му се, че е ходил достатъчно и би трябвало вече да е наближил мястото, затова провери отново картата на старфона си. Иконката с надпис „Силвия“ продължаваше да седи самотно някъде навътре в гората. Оказа се, че за да достигне до нея, Алекс трябва да напусне алеята и да върви директно през дърветата и храсталаците. Само минута пробиване на път през гъстата растителност беше достатъчна, за да се осъмни дали изобщо бе възможно Силвия да е минала от тук. За щастие скоро растителността се разреди и Алекс се озова на открито пространство. Не много стръмен склон се пресичаше от поречието на малка бавно течаща рекичка. Свери посоката си още веднъж с картата и продължи нагоре по брега. Силвия трябваше да е там някъде. По-надолу, реката се вливаше във вирче спускайки се по малък скалист водопад. Точно там Алекс забеляза червена коса, която съвсем леко се повяваше от вятъра. Силвия седеше на скалите до езерцето съзерцавайки замислено водопада. Той се приближи. Шумът от стъпките му по чакълестия бряг, трябваше да я извести, че не е сама, но тя с нищо не показваше, че е забелязала присъствието му. Продължаваше да гледа към водопада, а Алекс още не виждаше лицето ѝ. Когато се приближи на достатъчно разстояние, той каза: