Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
– Баба Жълтонога, матрона на вещерския клан на Жълтоногите, ме украси така, като опита да ме убие. Отсякох ù главата, после накълцах трупа ù на малки парченца и пъхнах всичко в пещта на фургона ù.
– Чудех се кой избива системно Жълтоногите.
Прииска ù се да го прегърне заради това изречение, за това, че не видя нито страх, нито укор в очите му.
Тя отиде до бюфета и извади шише вино.
– Учудвам се, че не сте излочили всичкия ми алкохол през последните месеци. – После свъси вежди. – Но май все пак някой си е покръцнал бренди.
– Дядото на Рен – обясни Едион, наблюдавайки я от мястото си до прозореца.
Тя отвори виното, пльосна се на дивана и глътна направо от бутилката.
– Този... – Посочи назъбен белег до лакътя си. Едион дойде да седне до нея и зае почти половината диван. – Този ми е от Господаря на пиратите от Залива на Черепа, след като разруших целия му град, освободих робите му и успях да запазя неотразимия си вид през това време.
Едион взе бутилката и отпи глътка вино.
– Случайно да знаеш какво е скромност?
– Ти не знаеш, защо да се мъча аз?
Едион се засмя и ù показа лявата си ръка. Няколко от пръстите ù бяха изкривени.
– Докато бях в тренировъчния лагер, едно адарланско копеле счупи всичките ми пръсти, защото му се изрепчих. А понеже след това се съсипах да го псувам, взе че ги счупи по още веднъж.
Тя изсвири през зъби, дивейки се на мъжеството и дързостта му. Макар че гордостта, която братовчед ù я караше да изпитва, бе примесена с лек привкус на срам заради собствените ù дела. Едион вдигна ризата си и разкри мускулестия си корем, където плътен, крив белег се спускаше от ребрата чак до пъпа му.
– От битката край Розамел. Петнадесетсантиметров назъбен ловен нож с извит връх. Проклетникът ме намушка тук – той посочи горния край на белега, после провлачи пръст надолу по кожата си – и ме разпори чак до долу.
– Мамка му! – възкликна Елин. – Как изобщо си сред живите?
– Чист късмет. Пък и успях да се отдръпна назад, докато ме режеше, затова не можа да ме изкорми. Поне след тази случка научих колко важно е да умееш да се пазиш.
И продължиха така цяла нощ, подавайки си бутилката.
Една по една разказаха историите на всичките си рани, натрупани през годините на раздялата им. Накрая Елин разкопча кожения костюм и се обърна да му покаже гърба си – белезите и татуировките, с които ги беше покрила. Като се облегна на дивана, Едион ù разкри белега върху лявата си гърда от първата му битка, когато най-сетне бе успял да си спечели обратно Меча на Оринт – меча на баща ù.
После отиде до стаята, която Елин вече смяташе за негова, а когато се върна, коленичи пред нея с древното оръжие в ръце.
– Твой е – заяви с дрезгав глас.
Тя преглътна тежко и сключи ръцете му около ножницата, макар сърцето ù да се късаше при вида на бащиния ù меч, при мисълта за всички трудности, които Едион бе преживял, за да си го върне, да го спаси.
– Не. На теб принадлежи, Едион.
Той не сведе ръце.
– Просто ти го пазех.
– На теб принадлежи – повтори тя. – Никой друг не го заслужава.
Дори тя самата...
Едион си пое треперлива глътка въздух и наведе глава.
– Ти си жалък пияница – рече му Елин и той се засмя.
Накрая остави меча на масата зад себе си и се върна на дивана. Огромното му туловище едва не я избута от собствената ù възглавница и тя му хвърли кръвнишки поглед.
– Гледай да не счупиш дивана ми, мутирал звяр такъв.
Едион разроши косата ù и опъна дългите си крака напред.
– Десет години раздяла и ето какво посрещане получавам от обичната си братовчедка.
Тя го сръга в ребрата.
Минаха още два дни и Едион вече полудяваше, особено при положение че Елин постоянно се изнизваше от вкъщи и се връщаше омърляна до уши и смърдяща чак до огненото кралство на Хелас. Разходките до покрива за глътка свеж въздух вече не му стигаха, а жилището беше толкова тясно, че му се прииска да спи в склада на долния етаж, за да пробва да си намери място поне там.
Открай време го сполиташе такова чувство – независимо дали беше в Рифтхолд, в Оринт, или в най-изтънчения дворец, – ако прекараше твърде дълго време, без да скита из гори и полета, без целувката на вятъра по лицето си. Свещени богове, предпочиташе дори лагера на Гибелния легион пред този затвор. От толкова отдавна не беше виждал хората си, не се беше смял с тях, не бе слушал с прикрита завист историите им за домове и семейства. Но поне вече не им завиждаше за това – не и в компанията на собственото си семейство, на Елин, която бе неговият дом.