Кралица на сенките

Едион се обърна към капитана.

– Ако искаш да се заяждаш с някого, ела при мен, не при нея.

Капитанът просто поклати глава и плъзна очи към бедняшкия квартал, заобиколен от светлините на столицата. Едион проследи погледа му.

Мразеше този град още от момента, в който видя белите стени на стъкления дворец. По онова време беше на деветнадесет и преброди всички бордеи и кръчми на Рифтхолд в опит да си обясни защо кралят на Адарлан го смяташе за толкова велик, защо цял Терасен бе паднал на колене пред него. Но дори след като се умори от леките жени и гуляите, след като Рифтхолд струпа богатствата си в краката му, умолявайки го за още и още, и още, Едион продължи да го ненавижда – повече и отпреди.

А през цялото това време и дълго след това дори не подозираше, че онова, към което се стремеше накъсаното му на парчета сърце, всъщност живееше в палатата на убийците на едва няколко пресечки разстояние.

Накрая капитанът отбеляза:

– Струваш ми се що-годе невредим.

Едион му прати вълча усмивка.

– Ти обаче няма да си невредим, ако още веднъж си позволиш да ù говориш така.

Каол поклати глава.

– Научи ли още нещо за Дориан по време на престоя си в двореца?

– Обиждаш кралицата ми, а после имаш нахалството да ме разпитваш?

Каол потри веждите си с палец и показалец.

– Моля те... просто ми кажи. Днешният ден беше достатъчно тежък.

– Защо?

– Преследваме валгските командири из тунелите още от боя в „Ямите“.

Проследихме ги до новите им гнезда, слава на боговете, но не намерихме нито един пленник. Въпреки това изчезват все повече и повече хора, и то под носовете ни. Някои от бунтовниците настояват да напуснем Рифтхолд. Да се настаним в друг град в очакване на Валгите.

– А ти какво мислиш по въпроса?

– Няма да си тръгна без Дориан.

Едион не се осмели да го попита дали това означаваше жив, или мъртъв.

– Посети ме в тъмницата – въздъхна той. – Подигра ми се. Не беше останало нищо от него. Дори не знаеше коя е Сорша. – А после, навярно защото беше изпаднал в благосклонно настроение заради златокосото чудо в апартамента под тях, добави: – Съжалявам.

Каол провеси рамене, сякаш невидима тежест се бе стоварила отгоре им.

– Адарлан заслужава бъдеще.

– Тогава се възкачи на престола.

– Не ставам за крал.

Себеомразата в думите му накара Едион да го съжали неволно. Изглежда, Елин беше планирала всичко. Беше поканила капитана тази вечер не за да обсъждат нещо, а заради настоящия разговор. Едион се запита кога ли щеше да се научи да споделя с него.

Но за това беше нужно време, напомни си той. Тя бе свикнала да живее потайно, едва ли щеше да му се довери лесно.

– Сещам се и за по-недостойни кандидати – увери го Едион. – Холин например.

– И какви са плановете ви за него? – поинтересува се Каол, надничайки към пушилката. – Има ли решимостта ви някакви предели?