Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
– Не убиваме деца.
– Дори покварени?
– Внимавай с нападките, все пак твоят крал изби семейството ни. Народа ни.
Очите на Каол светнаха.
– Съжалявам.
Едион поклати глава.
– С теб не сме врагове. Можеш да ни се довериш... особено на Елин.
– Напротив. Вече не мога.
– Ти губиш – отвърна Едион. – Успех.
Само толкова можеше да предложи на капитана.
Каол излетя гневно от склада и пресече улицата. Несрин го чакаше, облегната на отсрещната сграда със скръстени ръце. Устата ù се кривна на една страна изпод сенките на качулката ù.
– Какво стана?
Той продължи надолу по улицата с кипнала във вените му кръв.
– Нищо.
– Какво казаха? – Несрин тръгна редом с него.
– Не ти влиза в работата, така че не ме занимавай. Това, че работим заедно, не означава, че трябва да те държа в течение на всичко, което се случва в живота ми.
Несрин се скова почти незабележимо и една част от Каол изтръпна. Прииска му се да не беше казвал нищо.
Но говореше истината. В деня, когато напусна двореца, унищожи всичко и навярно се сближи с Несрин, защото само в нейните очи не намираше съжаление.
Вероятно бе постъпил егоистично.
Несрин не промълви и дума, преди да изчезне в една тъмна уличка.
Е, поне нямаше как да се намрази повече, отколкото вече се мразеше.
Чувстваше се ужасно, задето бе излъгала Едион за кръвната клетва.
Но щеше да му каже всичко, щеше да намери начин. Когато нещата се поуталожеха. Когато престанеше да я гледа, сякаш беше някое проклето чудо, а не лъжлива, малодушна глупачка.
Може би трагедията в Пазара на сенките наистина беше по нейна вина.
Приклекнала върху един покрив, Елин свали от раменете си плащеницата на угризенията и огорчението, която ù тежеше от часове, и насочи вниманието си към уличката отдолу. Идеално.
Тази вечер проследи няколко стражеви отряда, отчитайки кои от командирите носеха черни пръстени, кои изглеждаха по-брутални от останалите, кои дори не си правеха труда да се преструват на хора. Мъжът, или демонът, който отваряше канализационната решетка на улицата под нея, беше един от по-безобидните.
Цяла вечер преследваше командира му с надеждата да я заведе до гнездото си – поне тази информация можеше да предложи на Каол, за да му докаже колко я е грижа за скапания му град.
Хората на въпросния командир се отправяха към лъсналия в далечината стъклен дворец, който целият бе потънал в зеленикава светлина заради гъстата речна мъгла. Той самият обаче се беше отцепил от групата и сега слизаше в канализацията през една от шахтите на бедняшкия квартал.
Елин го изчака да се спусне под решетката, после слезе чевръсто от покрива и хукна към най-близката шахта на същия тунел. Преглътна познатия, отколешен страх, скочи тихо в канализацията на пресечка-две от командира и се заслуша внимателно.
Капеща вода, зловония, топуркане на плъхове...
И стъпки, шляпащи към голямата пресечка на тунелите. Идеално.
Елин държеше остриетата прибрани в костюма си, защото имаше опасност да ръждясат във влагата на канализацията. Беззвучно крачеше подир сенките, а когато достигна кръстопътя, надникна иззад ъгъла. Валгският командир вървеше надолу по тунела, към дълбините на канализационната система.
Щом се отдалечи достатъчно, тя заобиколи ъгъла, избягвайки отрязъците светлина, проникващи през уличните решетки. Следва го по петите тунел след тунел, докато Валгът не достигна голям воден басейн.
Беше обграден от рушащи се стени, покрити с мръсотия и мъх. Изглеждаха толкова древни, че Елин се зачуди дали не бяха сред първите, построени в Рифтхолд.
Но не човекът, коленичил край подземното езеро с притоци от всички посоки, накара дъха ù да спре и адреналина да нахлуе бясно във вените ù, а съществото, което се подаде над водата.
27.
Съществото се изправи и черното му каменно тяло проряза водата... без дори да я развълнува.
Валгският командир коленичи пред него със сведена в поклон глава и не помръдна, докато страшилището се издигаше до пълната си височина.
Сърцето на Елин затуптя неудържимо и тя опита да го укроти, попивайки всеки детайл от чудовището, което вече беше излязло до кръста от подземното езеро. Водата се стичаше на струйки по масивните му ръце и удължена змийска муцуна.
Елин не го виждаше за пръв път.