Остриетата на Кардинала [bg]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Остриетата на Кардинала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: „Litus“
- ISBN: 978-619-209-003-6
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Остриетата на Кардинала [bg]». Краткое содержание книги:
— Непременно.
— Но никога не си го срещал.
— Не съм.
Ла Фарг осмисли получената информация, след това се обърна към Анес.
— Твой ред е.
Баронесата изпразни чашата си, преди да започне.
— Твърди, че името ѝ е Сесил Гримо. Миналата година живеела с баща си и с майка си в Лион. Сега обаче и двамата са починали, бащата от болест, а майката — от мъка по него. Останала без средства, Сесил отишла при по-голямата си сестра Шантал, която живеела скромно в Париж, изхранвала се като шивачка, но я приела на драго сърце…
— Живеела ли? — подчерта Лепра.
— Ще стигна и до това… С посредничеството на майстор на ръкавици, за когото Шантал понякога работела, тя се запознала с двама испански авантюристи, кавалера Д’Иребан и приятеля му Кастила. Влюбила се в първия и станала негова любовница. Срещали се тайно в малка къщичка в предградието Сен Мартен, за да могат далеч от хорските погледи да се насладят на пламенната си любов. Страстният им роман продължил няколко седмици, а след това те изведнъж изчезнали. Оттогава Кастила ги търси, а Сесил чака. Изглежда, че изпитанието ги е сближило.
— Доколко ги е сближило? — разтревожи се Марсиак и всички разбраха какво му стяга чепикът, тъй като Сесил беше много красива девойка.
— Струва ми се, че имаш галантен съперник насреща си — рече Анес и се усмихна. — Не подлежи на съмнение, че нощните ти геройства накланят везните в твоя полза…
— Въобще нямах предвид това!
— Добре де.
— Стига толкова! — намеси се Ла Фарг с непозната за нрава му строгост.
Но той бързо възвърна спокойния си тон, като се преструваше, че не забелязва многозначителните мимики, които останалите си разменяха.
— Каквото и да говорим — рече Балардийо, — историята е странна.
— Все пак не противоречи на онова, което Рошфор ни каза — отбеляза Лепра с известно съжаление.
Капитанът на Остриетата реши да продължи разговора и запита Анес:
— Какво знае Сесил за Д’Иребан?
— Почти нищо. Ако може да ѝ се вярва, нейната сестра изобщо не споделяла нищо на тази тема.
— А за Кастила?
— Не сме разговаряли за него. Зная само, че е запазил жилището, използвано за любовно гнездо в предградието Сен Мартен, в случай че кавалерът или Шантал се появят отново.
— Можеш ли да посочиш пътя дотам?
— Да.
— Кажи на Алмадес как да стигнем: той ще ме придружи, понеже се надяваме да намерим Кастила, който може би е по-наясно с тази история. Ти остани тук, за да измъкнеш всичко възможно от Сесил, след като се събуди. Колкото до теб, Марсиак, напълно заслужи да си починеш малко…
Тъй като се разбираше от само себе си, че Балардийо ще бъде там, където е Анес, оставаше да решат какво да прави Лепра. Ла Фарг се поколеба каква задача да му даде. Но старият мускетар го изпревари.
— Не се притеснявайте, капитане. Зная, че ще бъда безполезен, докато проклетият ми крак не оздравее. Ще остана на пост, докато ви няма.
Всички приеха нарежданията и тръгнаха да ги изпълняват.
Докато се приготвяха, Ла Фарг се върна в стаята си и написа кратко писмо, което грижливо скри. Анес го откри малко по-късно, когато почука на вратата на Сесил, размени тихо няколко думи на прага с Наис и ѝ повери посланието.
Баронесата се оттегли, без да бъде забелязана, и отиде да намери Балардийо.
— Приготви се — рече му тя далеч от любопитните уши на останалите.
— За какво?
— Наис ще излезе, вероятно след като капитанът и дружината му потеглят. Искам да я проследиш.
— Наис ли? Но защо?
— Ще видиш.
— Добре.
3.
След като пристигна на улица „Ясен поглед“ маркиз Дьо Ганиер скочи от седлото пред църквата „Света Богородица на Благата вест“ и завърза юздата на коня си на една халка. Беше рано сутринта и на площада нямаше много хора. Но елегантният благородник реши, че ще бъде по-разумно да повери жребеца с луксозната амуниция на някой от търговците на ракия, които от изгрев-слънце бродеха из Париж, викаха: „Пийнете си! Пийнете си!“ и продаваха малки чашки с алкохол, поглъщани с удоволствие от простолюдието в началото на тежкия работен ден.
Църквата беше смълчана, мрачна, влажна и празна. Както всички божии храмове по онова време, вътре нямаше пейки, а столове, наредени в един ъгъл, които човек можеше да наеме от портиера, натоварен да осигурява спокойствието и усърдно да гони просяците и уличните кучета. Ганиер премина между колоните и точно пред главния олтар застана редом със слаб младеж с избръснати бузи, бледа кожа и кристално сини очи. Мъжът не реагира, макар двамата да стояха рамо до рамо. С ботуши и с рапира на кръста, той носеше жълто-кафяв дублет и панталони от фин плат. Макар да не се молеше, беше се вглъбил в себе си, със затворени клепачи и шапка в ръка.