Наследството на Карл Велики [bg]

— А защо забърка и него? — попита Доротея и махна към Вернер.

— Защото имаш нужда от помощ.

— Не искам нищо от него! — отсече Доротея, присви очи и злобно добави: — Нито от теб, бабичко!

Изабел вдигна ръка и я зашлеви.

— Няма да ти позволя да ме наричаш така! Нито сега, нито в бъдеще!

Доротея не помръдна. Лесно можеше да се справи с възрастната си майка, но навреме съобрази, че Улрих Хен няма да остане безучастен. Езикът й механично опипа устната кухина. Бузата й пулсираше.

— Тук съм, за да изясня нещата — сухо добави Изабел. — Вернер вече участва по мое изрично настояване. Аз организирах всичко. Ако не желаеш да се съобразяваш с моите правила, кажи го още сега. В такъв случай сестра ти ще поеме нещата.

От очите й пролича, че изобщо не се шегува.

— Знам, че го искаш, Доротея — въздъхна тя. — Просто защото приличаш на мен. Наблюдавам те отдавна. Вземаш дейно участие в семейния бизнес и се справяш отлично. Фактът, че застреля онзи човек, недвусмислено сочи, че притежаваш кураж. Сестра ти не е толкова решителна, но в замяна на това има визия. Жалко, че най-добрите качества не са намерили място у едната от вас. Вероятно грешката е моя. Навремето, преди много години, бях много объркана. Което за съжаление се отрази и на двете ви.

Доротея се втренчи във Вернер.

Отдавна не го обичаше, но от време на време, колкото и жалко да беше, изпитваше нужда от него. По онзи особен начин, който могат да разберат само родителите, изгубили дете. Връзка, скрепена от мъката. Ужасната смърт на Георг беше издигнала бариери, които и двамата се научиха да уважават. Същевременно въпреки пълния провал в личен план останалата част от живота й се развиваше великолепно. Майка й имаше право. Бизнесът беше нейната стихия. Амбицията е могъщо лекарство, което потиска всичко, включително и чувствата.

Вернер стоеше изправен, със сключени зад гърба ръце.

— Може би, преди да умрем, трябва да се насладим на онова, което ни остава — подхвърли той.

— Никога не съм те чувала да говориш за смърт. Ти си здрав и можеш да живееш още дълги години.

— Не, Доротея. Аз мога да дишам още дълги години. Но животът е нещо различно.

— Какво искаш, Вернер?

Той наведе глава и пристъпи към тъмния прозорец.

— Ние сме на кръстопът, Доротея. В рамките на няколко дни може би ще настъпи кулминацията на живота ти.

— Може би? Какво самочувствие!

Устните му леко увиснаха.

— Не исках да те обидя. Помежду ни има много различия, но аз не съм твой враг.