Оскар за смъртоносна роля [bg]

Следващите няколко минути минаха в мълчание. Таня бе обърнала очи към тавана и прехапала долната си устна. Валерий Петрович един-два пъти тайничко я погледна — и не можеше да се нарадва на станалата с нея промяна. Сега, когато вече не й оставаше време да се вайка за нещастната си съдба и трябваше да се действа, Таня се преобрази. Върху лицето й се върна цветът на живота, очите й блестяха и даже ръцете й върху одеялото изглеждаха вече не така безволни и слаби, като в онзи първи момент, когато Ходасевич влезе в стаята.

— Имаше едно човече… — най-сетне неуверено произнесе тя. — Вероятно ми има зъб… Но не съм съвсем сигурна…

— В какво не си сигурна, Танечка? — ласкаво попита Ходасевич.

— Ще му стигне ли мозъкът, за да организира такова нещо. И парите също.

— Я ми разкажи… — предложи полковникът с цялата мекост в гласа си, на която бе способен.

Таня се намръщи от неприятния спомен и започна:

— Това се случи преди няколко години. Преди предишните избори за Думата. Аз тогава едва започвах работа в „Петата власт“…

Тя спря. Валерий Петрович не я насилваше да продължи.

— Не зная дали си наясно — поде отново тя — как е организиран рекламният бизнес… Ще ти кажа с две думи… Много често работим на принципа на „заделянето“. Всичко е организирано пределно просто — фирма дава поръчка на рекламна агенция. Представителят на клиента, който организира договора, получава от рекламната агенция част от парите за джоба си, от онези пари, които компанията плаща за рекламата. Своего рода комисионна за поръчката. Десет процента или двайсет, или даже трийсет. В брой, в плик. Това е разпространена практика.

— И не само в рекламата — закима Ходасевич. — В строителството, в туристическия бизнес, в търговията става същото.

— О, излиза, че ти, Валерочка, и това знаеш.

— Че това да не е биномът на Нютон. У нас цялата икономика работи на този принцип. А после се учудваме, че на „Рубльовка“ се строят четириетажни еднофамилни къщи.

— Аз пък си мислех, че си много далеч от бизнеса! — възкликна Таня.

— Аз съм близък до народа… — измърмори Ходасевич. — Добре, продължавай.

Хапейки устни, Таня изказа съмнение:

— Не, не зная дали онзи случай изобщо може… — тя млъкна.

— Какво? Казвай!

— Можел ли е да стане повод, за да ме преследва… Пък и сега, след години… Толкова е посредствено…

— Най-важното е да ми разкажеш — предложи Валера спокойно и простичко, — а после заедно ще решим…

— Добре… С две думи — преди няколко години в нашата агенция се появи един тип… Беше представител по рекламата и пиара на един депутат, който тогава беше решил отново да се кандидатира за Думата…

— Депутатът Брячихин ли се казваше? — оживи се полковникът. — Или Прокудин?

— Не, не, нито единият, нито другият! — поклати глава Таня. — Фамилията на депутата беше… Впрочем, работата изобщо не е в това… — тя се намръщи. — Самият депутат тук няма нищо общо.