Оскар за смъртоносна роля [bg]

Валерий Петрович

Неделя

Юлия Николаевна допусна Валерий Петрович до дъщеря си едва в неделя.

Щом Ходасевич влезе в стаята, сърцето му болезнено се сви. Таня лежеше бледа и безучастна. На бузата й имаше морава подутина. Слабите й ръце лежаха немощно върху одеялото. Лицето й бе жълтеникаво бледо. Очите — затворени, обаче по помръдването на клепачите, той забеляза, че не спи.

Никога досега Валерий Петрович не беше виждал Таня толкова нещастна.

Той се приближи до леглото и прошепна:

— Танюшка…

Тя отвори очи, равнодушно произнесе:

— А, Валерочка…

— Донесох ти бонбонки. И портокали.

Той доближи един стол и седна до главата й.

— Благодаря — безучастно рече тя.

Очите й бяха устремени в безкрайната далечина. Дясната ръка ту стискаше, ту пускаше одеялото.

— Лекарите казват, че всичко е наред. Скоро ще те изпишат.

— Благодаря — също така безжизнено повтори Таня.

Ходасевич направи опит да я поразмърда:

— За какво мислиш през цялото време?

Тя помръдна рамото си, сякаш да отхвърли въпроса и да се оттласне от всички мирски мисли.

Валерий Петрович бавно и със състрадание рече:

— Ще се опитам да отгатна. Мислиш си: „Защо съм наказана така?“.

Тя поразмисли минута, а после мълчаливо кимна. Очите й се напълниха със сълзи. Ходасевич се зарадва — по-добре такава реакция, отколкото изобщо никаква. Внимателно каза:

— Танюшка, искам да ти съобщя най-важното…

— Най-важното от кое? — болезнено се усмихна тя, като го прекъсна.

Той не отговори, а продължи мисълта си:

— … Всичките ти нещастия не са просто стечение на обстоятелствата!

В очите на Таня се запали слабо пламъче на интерес.

„Слава богу!“ — помисли си полковникът.

— А какво е тогава? — попита Таня.

В гласа й прозвуча оттенък на недоумение. Това беше проява на живо човешко чувство и Валерий Петрович се зарадва.

— Танечка, всичко, което ти се случи, е било спецоперация!