Оскар за смъртоносна роля [bg]

— Брат му ли?

— Да е брат му, не знам, а че е от браточките… Виж това е сигурно — и болният се закиска, доволен от собствения си каламбур.

… В пушалнята Виктор го нямаше.

Валерий Петрович се досещаше с какво може да се занимава наркоман след визитата на „браточката“, затова уверено се насочи към мъжката тоалетна.

Тук нямаше никого, обаче вратата на една от кабинките беше затворена и изпод нея се виждаха крака със свалена пижама. В болниците кабинките не се заключват и затова Валерий Петрович рязко отвори вратата. Младежът полуседеше на тоалетната чиния. Долнището на пижамата му бе смъкнато. В дясната ръка държеше спринцовка. Беше замахнал към вената на бедрото си.

Момчето се стресна и обърна глава към Ходасевич. В очите му се четеше див ужас.

Полковникът нямаше нужда да притежава някакви особени дедуктивни способности, за да се досети, че именно това е Воронцов.

Наркоманът с неловко суетливо движение се опита да скрие спринцовката в джоба на пижамата.

Валерий Петрович хвана ръката му. Натисна пръстите му и взе спринцовката.

— Какво искате?! — жално извика наркоманът.

Валерий Петрович го блъсна по рамото и той падна върху казанчето.

— С хероинец се забавляваме, а? — констатира Ходасевич. — Е, да викам ли ченгетата или така ще си поговорим?

— Това е лекарство… — изстена Воронцов.

— За такова лекарство дават три години. Но ако ти, гад такава, ми отговаряш на въпросите истината и без да криеш нещо, ще минем и без ченгетата. Дори ще си получиш отровата обратно.

— Кой сте вие? — изплашено рече наркоманът.

— Това не е важно. Въпросите ще задавам аз! Кой те нае, за да се хвърлиш под колата?

— Под каква кола? — изхленчи Воронцов. — Не знам. Аз си пресичах улицата.

— Отговорът е неправилен! — Валерий Петрович вдигна ръка и изцърка малко течност от спринцовката.

— Недейте! — умоляващо извика наркоманът.

— Нали помолих — честно и без да криеш нищо.

— Не го познавам!

— Пак лъжеш!

— Честно! Те дойдоха. Двама… — Воронцов облиза устните си, с копнеж загледан в спринцовката в ръката на Ходасевич. — Попитаха ме: „Искаш ли да спечелиш?“. И ми казаха да се хвърля под колата. Ама и аз, глупакът, се съгласих.

— Колко ти платиха?

— Хиляда „зелени“. Това е авансът. Обещаха ми още две.

— Показаха ли ти точно под коя кола да скочиш?

— Да! Единият имаше радиостанция. Слушаше я непрекъснато, а после каза: „Тя се приближава, хайде под тая…“.

— Как се казваха тези двамата?

— Единият беше Андрей май. А другият — не помня.

— Те ли идваха днес при тебе?

— Да, идваха. Единият идва. Не този, който е Андрей, а другият. Дайте ми я, а?