Така го правят в Чикаго [bg]

— Това ли е Илейн, Сам? — настойчиво попитах аз. — Нападнатото момиче?

Бръчиците около очите му се втвърдиха.

— Тя беше убита, сър. Нападнаха я ден преди Коледа през 1997 година. Почина няколко седмици по-късно.

Задържах очи върху снимката.

— Искам да ти задам един въпрос, Сам — рекох. — Въпрос, който може би ще те накара да ме изхвърлиш от дома си, а може би и да стреляш по мен. Давам си сметка за това и уважавам чувствата ти. Но трябва да ти го задам, ако искам да си свърша работата. Ти видя ли трупа й?

— Какво, по дяволите…

— Нека ти обясня — бързо вдигнах ръка аз. — Голяма част от архивите в Чикаго са изчезнали. А в тези, с които разполагаме, пише, че жената е била нападната, но не и убита. Не е ясно какво се е случило с нея. Затова питам.

Сам стана и се насочи към остъкления шкаф на далечната стена. Върна се с избеляла кафява папка, пристегната с ластик. Вътре се оказаха останките от един млад живот. Най-отгоре имаше две вестникарски изрезки, съобщаващи за нападението. Локални издания, които бяха останали извън моето разследване. Под тях бяха полицейските доклади, които ми бяха познати. А накрая имаше едно заключение на патолога, което виждах за пръв път. Издадено от някаква болница в окръг Чатагуа, щата Канзас. Смъртта на Илейн Ремингтън беше настъпила вследствие на многобройни прободни рани в гърдите и гърба три седмици след нападението. Приложена беше и една снимка на трупа. На нея се виждаше младо момиче с Т-образно сечение на гръдния кош и корема.

— Това ме кара да мисля, че е мъртва, мистър Кели. Ето защо пазя тази папка. За да помня, ако случайно започна да забравям. Отварям папката и си спомням.

Запалих цигара и поднесох пакета на Бекър. Той си взе една, после допълнихме чашите си. Папката остана да лежи между нас.

— Имам проблем, Сам.

Човекът не беше глупав и вече го беше разбрал. А аз му разказах за Джон Гибънс и за писмото. И за клиентката ми, блондинката на име Илейн Ремингтън. Завърших с деветмилиметровия пистолет, с който, по моите изчисления, са били убити петима души. Сам мълчаливо ме изслуша, после се изправи.

— Ела с мен.

Фермерът вдървено изкачи стълбата, прекоси тъмен коридор и влезе в стая, която преди много време е била спалнята на младо момиче. Пристъпи към полицата и издърпа един годишник. На корицата му пишеше ГИМНАЗИЯ СЕДАН, ВИПУСК 1994. Започна безцелно да го прелиства, сякаш не знаеше какво търси. Аз мълчах и чаках. Най-накрая Бекър откри страницата, която му трябваше, и сложи годишника на леглото.

— Това ли търсиш?

Момичето беше лидер на мажоретките и председател на Клуба на артистите. Избрана за „Най-вероятна кралица на театъра“, чиято най-голяма мечта бе „да живее под светлината на прожекторите“. Усмихнатото й лице беше най-красивото на страницата и лесно се различаваше. Лицето на моята клиентка. Жената, която познавах като Илейн Ремингтън.