Така го правят в Чикаго [bg]

— Нека отгатна — рекох. — В нея няма абсолютно нищо.

— Откъде знаеш?

— Бенет ми каза, че Полард е приел съветите на Грайм и още преди години е започнал да използва презервативи.

— Колко са жертвите му според теб?

— Много.

— Само изнасилване?

Представих си как Мириам Хоуп разговаря с Даниъл Полард, опитвайки се отчаяно да спаси живота си, да спечели още няколко десетилетия самота.

— Наръгал е онзи старец в апартамента му — казах на глас аз. — Няма да се изненадам, ако има и други.

— Отделът по студените досиета вече рови в тази посока — въздъхна Родригес. — Ще търсят връзка с неразкритите убийства.

— Някой разговарял ли е с Грайм?

— Още не. Планираме да го посетим тази седмица.

— Окей. Довечера се връщам в Чикаго.

— Няма шега с тая работа, Кели. Ако искаш някакви действия тук, трябва да ми се обадиш.

Затворих капачето на телефона и минах край пътна табела, на която пишеше: СЕДАН, КАНЗАС, 40 КИЛОМЕТРА. Отбих на банкета и извадих уличното досие. В графата „роднини“ на болничния формуляр на Илейн фигурираше някакво име, но без адрес. Но онази нощ в Кал Сити клиентката ми сама беше споменала града. Не беше кой знае какво, но си струваше да опитам.

Половин час по-късно пристигнах в Седан. Невзрачно градче с километър и половина главна улица, заета от магазини със заковани с дъски врати и прозорци и затрупана с тонове прах. В края й се издигаше пететажен хотел, чиито врати и прозорци също бяха заковани с дъски. Минах през портала и продължих, без да видя жива душа.

Малко по-надолу по улицата зърнах чифт каубойски шапки, които седяха в пикап и чакаха зеления сигнал на светофара. Но светофар нямаше. Просто два черни пътя, които се пресичаха в голяма кална локва. Слязох от колата и тръгнах към тях.

— През лятото е по-красиво. Особено когато избуи царевицата.

Човекът зад волана изрече тези думи, без да извръща глава. В следващия момент си дадох сметка, че двигателят на пикапа не работи. Контактният ключ го нямаше ма таблото.

— Просто си седите и зяпате, а? — подхвърлих аз.

Мъжът на съседната седалка се наведе напред. Почернели остатъци от зъби оформяха усмивката му, а огромният, покрит с циреи нос бе достоен за собствено риалити шоу. В едната си ръка държеше картонена чаша с логото на „Старбъкс“, а в другата — добре изглеждаща кифла с пълнеж.

— Тук си пием кафето. Почти всяка сутрин. Можеш да се присъединиш към нас.

Запитах се къде ли може да се намира седанският „Старбъкс“. Но плановете ми бяха други и трябваше да се съобразявам с тях. Освен това двамата каубои в пикапа знаеха точно къде искам да отида.

Пет минути по-късно поех по тесен черен път и спрях пред една селска къща, която проскърцваше на вятъра. Към нея беше прилепен обор, а по двора щъкаха пилета.

Нарочно затръшнах вратата на колата. Изцвили кон, пердето на прозорчето помръдна. На прага се изправи мъж, надхвърлил петдесет и пет. Издължено лице, твърди черти. Очите му бяха кафяви, с цвета на полята, сред които беше прекарал живота си. Мъжът ме огледа, без да бърза, прехвърли клечката за зъби от едната страна ма устата си в другата и попита: