Така го правят в Чикаго [bg]

— Дрън-дрън.

— Моля?

— Дрън-дрън. Онази нощ в индустриалната зона. Можеше да го направиш. Дори се замисли, и то здравата.

— Така ли смяташ?

— Да. Но бях сигурен, че няма да натиснеш спусъка. Не ти е в характера.

Отдалечих се от колата, прескочих бодливата тел и навлязох в депото. Родригес беше на крачка след мен.

— Знам това-онова от Никол — рече той. — Споменавала е за навика ти да обсъждаш характера на хората, начина им на живот. Научил си го от Цицерон или нещо подобно.

— Променяш темата, господин полицай.

— Може би. А може би не. Но ти си прав. Мислех по въпроса. Наистина бях много близо.

Обърнах се да го погледна.

— Но се отказа.

— Знаеш, че има една граница. Престъпиш ли я…

— Свикваш.

— Мисля, че не бих могъл. Но част от мен го искаше. И все още го иска.

— Нормално.

— И това се дължи на характера ми, така ли?

— Да.

Родригес сви рамене и се огледа.

— Сигурен ли си, че знаеш къде сме?

Върнах се двайсет и една години назад. Пак бях на четиринайсет, застанал насред блатото. Гледах как изнасилват Никол. За пръв път виждах сексуален акт на живо. За пръв път ми причерня и потънах в мрака.

— Някои неща са се променили — промърморих. — Но имам една идея.

Прескочих някакви стари релси и се насочих към далечния край на депото. Тясна алея, по която бях минал три пъти през последната седмица. Доколкото можех да преценя, именно оттам започваше някогашното блато. Южният край на релсите се намираше на двайсетина метра отвъд алеята. Спомнях си го съвсем ясно. Пространството между тях беше запълнено с боклуци. Бирени бутилки, използвани презервативи. Двама скитници, които безгрижно спяха. Далечният край на блатото. Мястото, където нападнаха Никол. Мястото, на което за малко не станах убиец.