Раково отделение

В безопасност ли?… Смешно!… С тази подутина!…

Но ако настъпи такова непредсказуемо време, по-добре да умре! По-добре, отколкото да се страхува след всяко завръщане на познат от там! Кому е нужно да ги връщат? Защо? Те вече са свикнали, примирили са се… Защо да ги пускат? За да объркват живота на честните хора?

Павел Николаевич изглежда бе омаломощен след тревожните мисли и бе готов да заспи; трябваше да се опита да заспи!

Но му се налагаше да отиде по нужда — най-неприятната процедура в клиниката.

Внимателно обръщайки се, защото буцата стягаше като с железен юмрук шията му, той слезе от скърцащото легло, облече пижамата, пъхна краката си в чехлите, сложи очилата си и тътрейки се, бавно се насочи към вратата.

До дежурната маса бодърстваше строгата черна Мария, която дочула шума, веднага се обърна.

Близо до стълбището имаше легло, върху което бе се разположил някакъв току-що пристигнал едър дългорък и дългоног грък, тихо стенещ. Той не лежеше, а седеше на одеялото, сякаш леглото бе късо за ръста му и с разсънен, изпълнен с ужас поглед проследи Павел Николаевич.

На междустълбищната площадка, полуседнал като на подиум, малък, причесан гладко, прежълтял мъж дишаше от кислородна възглавница. Върху шкафчето до него имаше портокали, бисквити, локум и бутилка кефир [26], но всичко това не му правеше впечатление, защото безплатният чист въздух не влизаше в необходимото количество в дробовете му.

В коридора на долния етаж имаше още няколко легла с болни, някои от които бяха успели да заспят. Старица, вероятно от Изток, с разчорлени коси се въртеше от непоносима болка върху възглавницата си.