Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
По-силно въздействие оказваше, когато срещнал дадения човек (или позвънил му по телефона, или дори специално извикал го), кажеше: «Елате, моля, при мен в десет часа сутринта.» «А сега не може ли?» — задължително ще попита човекът, защото му се иска час по-скоро да си изясни защо го викат и да приключи разговора. «Не, сега не може» — тихо, но строго ще каже Русанов; няма да обяснява, че е зает с друга работа или отива на съвещание — не, той за нищо на света няма да посочи ясно причината, за да не успокои извикания /в това се и състоеше цялата хватка!); Русанов така ще изрече: «Не, сега не може», че тази фраза да има няколко подтекста, повечето от които неблагоприятни. «А по какъв въпрос?» — може да се осмели често пъти заради своята неопитност да попита работникът. «Утре ще узнаете» — ловко ще се измъкне от отговора на нетактичния въпрос Павел Николаевич. До десет часа на утрешния ден има толкова време, толкова събития ще се случат! Работникът трябва да изчака да свърши работният ден, да си отиде вкъщи, да говори със семейството си, да посети кино или родителска среща, а след това да спи (някой успява, друг не), на сутринта машинално да закуси — и през цялото време да не може да се отърве от мъчителния въпрос: «А защо ме викат?»; работникът ще се разкае за много неща, ще се опасява и ще си обещае в бъдеще да не се заяжда с началството по събранията. А когато се яви в уречения час, може да се окаже, че няма нищо сериозно, а просто са го извикали да уточнят рождената му дата или номера на дипломата му.
Така, подобно на дървените блокчета на ксилофона, начините на въздействие повишават своя отзвук — най-високият тон бе скрит във фразата: «Сергей Сергеич (директорът на цялото предприятие, местният Стопанин) ви помоли до еди си кой час да попълните ето тази анкета.» Подават на работника анкетата, но не просто анкета, а онази, най-пълната и неприятна от всички, пазещи се в шкафа на Русанов — анкетата, която се засекретява. Работникът може и съвсем да не подлежи на засекретяване и самият Сергей Сергеич да не знае, но кой ще се осмели да провери, след като се страхуват като от огън от Сергей Сергеич? Работникът взема анкетата и при това с бодър вид, но всъщност онова (няма значение, че е съвсем безобидно), което е успял да скрие от анкетния център, започва да го измъчва, защото от тази анкета е невъзможно да се отърве току-така: това е отлична анкета; това е най-добрата от всички анкети.
Именно с помощта на такава анкета на Русанов се удаде да разведе няколко съпруги, мъжете на които се намираха в лагера по 58-и член. Колкото и тези жени да заличаваха следите — не слагаха адреса си на колетите, изпращаха ги от друг град или просто не се занимаваха с никакви колети, в анкетата внушително се изправяше назъбената непристъпна ограда на въпросите и бе невъзможно да се прибегне до лъжи; единственият процеп, през който можеше да се мине, бе окончателният развод, още повече че процедурата бе доста облекчена: съдът не се обръщаше към лагерниците за съгласието им и дори не си правеше труда да ги извести за развода. За Русанов по-важното бе, че разводът се е състоял и че мръсните лапи на престъпника повече не стягат още незагубената за обществения живот жена. А тези анкети не отиваха никъде. И Сергей Сергеич ги виждаше само като анекдоти.
Особеното, загадъчно, неземно положение на Русанов в общия ритъм на производството го удовлетворяваше с дълбокото познаване на истинските жизнени процеси. Животът, който бе видим за всички — производството, съвещанията, многотиражката, обявите на местния комитет пред портиерната, столовата, клуба, — не бе истински, а само изглеждаше такъв за непросветените. Истинският ход на живота се решаваше без викове, спокойно, в атмосферата на тихите кабинети в разговор между двама-трима разбиращи се помежду си хора или чрез ласкавото телефонно позвъняване; истинският живот туптеше още по страниците на тайните книжа и документи, намиращи се в дълбините на чантите на Русанов и неговите сътрудници; този живот можеше дълго да преследва човека и само веднъж, за миг, да се разголи, да разтвори челюстта си и да избълва върху него изпепеляващия си пламък, а после отново, неизвестно къде, да се скрие и притаи. И на повърхността оставаше отново познатото: клуб, столова, многотиражка, съобщения и производство. И единствено от редиците на минаващите покрай портиерната отсъстваше уволненият, отчисленият, арестуваният.
В съответствие със спецификата на работата бе оборудван и кабинетът на Русанов. Това по правило бе усамотена стая, тапицирана с кожа и нашарена с блестящите главички на гвоздеи, образуващи симетрични фигури, а след това в унисон със забогатяващото общество оградена с приличащо на огромен сандък тъмно преддверие; то изглеждаше като просто изобретение — не по-голямо от квадратен метър, което забавя посетителя само за секунда-две — докато затвори първата врата и посегне към дръжката на втората. Но за този миг пред решителния разговор бедният посетител сякаш попада в кладенец: няма светлина, въздухът не достига и той чувства цялото си нищожество пред този, при когото влиза; и ако все още е успял да съхрани дотук известна дързост и своенравие, в преддверието той се разделя окончателно с тях.