Острието на Фондацията

— Освен това?

— Ами аз наредих на компютъра всеки, който не изглежда и не говори като нас да бъде убит, ако се опита да се качи на борда. Позволих си да обясня това на командира на космодрума. Много учтиво му казах, че бих искал да изключа тази специфична защитна система поради уважение към всеизвестната в цялата Галактика безупречна репутация на космическия пристан в Сейшел сити, но че корабът е нов модел и аз не зная как да я изключа.

— Виж, за това сигурно не ти е повярвал.

— Разбира се, че не! Само се престори, че ми вярва, тъй като иначе не му оставаше нищо друго, освен да се обиди. А пък тъй като нищо нямаше да се промени, ако се беше обидил, щеше да се почувства унижен. И понеже не му се искаше, най-лесният начин бе да приеме думите ми.

— Още един пример за това какви са хората?

— Да. Ще свикнеш.

— Откъде знаеш, че този автомобил не е подслушван?

— Помислих си го, така че когато ми предложиха кола, аз съвсем случайно избрах друга. Ако всичките са с подслушвателни устройства — е, какво пък толкова ужасно сме казали?

Пелорат не изглеждаше доволен.

— Не знам как да го река. Вижда ми се доста неучтиво да се оплаквам, но не ми харесва как мирише. Има една… миризма.

— В колата?

— Не, още от космодрума. Предположих, че така миришат космодрумите, но и колата носи миризмата със себе си. Можем ли да отворим прозорците?

Тривайз се разсмя.

— Предполагам, че ще разбера коя част от контролния панел отговаря за тази операция, но то няма да ти помогне особено. Просто самата планета вони. Много ли ти е неприятно?

— Не чак толкова, но се забелязва и е донякъде отблъскващо. Цялата ли мирише така?

— Винаги забравям, че досега не си бил на друг свят. Всяка населена планета си има собствен аромат. Зависи най-вече от растителността, макар че лично аз предполагам, че и животните, и дори хората допринасят за него. Доколкото ми е известно, никой никога не е харесал миризмата на който и да е свят, дето каца за пръв път. Нищо, Янов, ще свикнеш. Обещавам ти, че след няколко часа няма да го забелязваш.

— Сигурно не искаш да кажеш, че всички светове миришат така.

— Не. Нали ти казах, всеки си има собствен аромат. Ако наистина му обръщахме внимание или ако носовете ни бяха по-чувствителни — като тия на анакреонските кучета — вероятно бихме могли да разберем къде сме попаднали само с едно подушване. Когато отначало постъпих във флотата, никога не можех да ям през първия ден на нов свят; после от един стар космонавт се научих по време на приземяването да душа кърпичка с миризмата на съответната планета. Докато дойде време да излезеш на открито, вече не те дразни толкова. А след още малко време ставаш съвсем нечувствителен към нея — просто се научаваш да не й обръщаш внимание… Най-лошото е, когато се връщаш у дома.

— Защо?

— Мислиш ли, че Терминус не мирише?

— Да не искаш да кажеш, че и той?…

— Разбира се. Когато се аклиматизираш към миризмата на някой друг свят, например Сейшел, ще се изненадаш от вонята на Терминус. Едно време, щом отворехме шлюзовата камера след някое по-продължително учебно пътуване, целият екипаж ревваше: „Хайде пак в нашите си лайна.“