Острието на Фондацията
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Острието на Фондацията». Краткое содержание книги:
— Да, господине — каза Тривайз. — Кораб от Фондацията. Частна собственост.
— Много добре. Ако обичате, вашето натоварване.
— Моето какво?
— Вашето натоварване. Какво носите?
— А, товара ми. Ето списъка с отделните позиции. Само частна собственост. Не сме дошли да търгуваме. Както ви казах, ние сме просто туристи.
Митничарят се огледа любопитно.
— За туристи корабът е доста съвършен.
— Не и по стандартите на Фондацията — любезно възрази Тривайз. — Аз съм заможен и мога да си го позволя.
— Да не намеквате, че аз бих могъл да бъда обогатен? — чиновникът го погледна за малко, а после измести очи встрани.
Тривайз се поколеба за миг, докато схвана смисъла на казаното, а сетне още един миг, за да реши как да постъпи.
— Не, нямам намерение да ви подкупвам. Нямам причина да ви подкупвам, а и да имах такива намерения, вие не приличате на човек, дето може да бъде подкупен. Ако искате, огледайте кораба.
— Няма нужда — рече чиновникът, като постави настрани джобния си магнетофон. — Вече сте изследвани за специфични контрабандни инфекции и такива липсват. На кораба е дадена радиочестота, която ще ви служи като насочващ подхода лъч.
После си тръгна. Цялата процедура бе отнела петнадесет минути.
С тих глас Пелорат попита:
— Можеше ли да предизвика усложнения? Наистина ли очакваше подкуп?
Тривайз сви рамене.
— Подкупването на митничарите е древно като Галактиката и аз с готовност щях да го направя, ако той бе намекнал втори път. Предполагам, че все пак предпочете да не рискува с кораб от Фондацията и при това такъв особен модел. Старата госпожа кметът, да е жива и здрава задето е толкова опърничава, каза, че името на Фондацията ще ни пази навсякъде и май не е сбъркала. Можеше да ни отнеме много повече време.
— Защо? Той като че ли научи всичко, което искаше да знае.
— Да, но е бил достатъчно вежлив да ни провери чрез дистанционно радиосканиране. Ако беше поискал, можеше да мине по кораба с ръчна машинка и да ни отнеме часове. Можеше да ни тикне и двамата в някоя полева болница и да ни държи с дни.
— Какво? Скъпи ми приятелю!
— Не се вълнувай, нали не го направи. Мислех си, че е възможно да го стори, но се размина. Което ще рече, че можем да се приземим. Бих искал да се спуснем гравитачно — би ни отнело само петнадесет минути, но не зная къде са разрешените за приземяване писти, а не искам да си създаваме неприятности. Значи, ще трябва да следваме радиолъча — което ще ни коства доста повече време — докато се спускаме по спирала през атмосферата.
Пелорат изглеждаше щастлив.
— Но това е чудесно, Голан. Ще се снижаваме ли достатъчно бавно, та да мога да наблюдавам терена? — Той повдигна портативния си екран, на който сега имаше карта с малко увеличение.
— Мисля, че да. Ще трябва да се мушнем под облачната обвивка и ще се движим със скорост няколко километра в секунда. Няма да е като пътешествие с балон, но ще успееш да видиш планетографията.
— Отлично! Отлично!
Тривайз замислено каза:
— Само се чудя дали ще бъдем на Сейшел достатъчно дълго, за да нагодя корабния часовник по местното време.
— Предполагам, зависи от това, какво планираме да правим. Как мислиш, Голан?
— Целта ни е да намерим Гея, а не знам колко време ще ни отнеме това.
Пелорат каза:
— Можем да нагласим часовите ленти на китките си и да оставим корабния часовник както си е.
— Става — рече Тривайз и погледна към планетата, която се бе проснала под тях. — Няма смисъл да чакаме повече. Ще наглася компютъра по радиолъча, дето ни го дадоха, и той ще може да използва гравитацията, за да имитира обикновен полет. Да слизаме, Янов, и да видим какво ще открием.
Корабът започна да се движи по изчислената гладка гравитационна крива, а Тривайз замислено гледаше към планетата.
Никога не бе идвал в Сейшелския съюз, но знаеше, че през последния век той бе настроен недружелюбно към Фондацията. Беше изненадан, и малко разочарован, че толкова бързо са минали митническата проверка.
Това не му се струваше логично.
40
Името на митничаря бе Джогорот Собхаддарта и той бе служил на станцията половината си живот, макар и с малки прекъсвания.
Нямаше нищо против такъв живот, защото той му даваше възможността — в продължение на един от всеки три месеца — да чете книгите си, да слуша музиката, която обича, и да бъде по-далеч от жена си и израстващия син. Вярно, че през последните две години началникът на митницата беше съновидец, а това не е особено приятно. Няма по-непоносим човек от този, който извинява странните си действия, като казва, че е бил подтикнат към тях в съня си.