Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Никога не се знае какво може да се случи — каза Бени на другарите си. — И в Колорадо, въпреки че полицията добре си отваря очите. имаше жестоки побоища, които завършваха с револверни изстрели. Тук няма полиция и ще бъде още по-лошо.
Баровете, в които се играеше безразсъдно, бяха много, но нашите хора решиха да отидат в най-големия, който носеше привлекателното име „Златна река“. В него се продаваха всевъзможни напитки и той не бе нищо друго освен една голяма палатка, подпряна от стълб с огромни размери, боядисан в цветовете на знамето на Съединените щати. Вътре имаше грубо направени маси и столчета, стъкмени от дървени клони, от стари щайги или от прерязани на две бурета. От едната страна се издигаше тезгяхът на бармана препълнен с галони и бутилки, украсени с шарени етикети, върху които се четяха най-различни имена: уиски, джин от 1850, бренди от 1882, хвойна от Германия, бордо от Франция, вермут от Торино, мадейра от 1830!… Барманът, здравеняк, на когото би завидял дори померански гренадир, силен като Херкулес, с червеникава брада, стигаща чак до гърдите, с колан, на който бяха втъкнати два големи револвера седеше царствено върху един висок стол и внимателно наблюдаваше клиентите. Двама огромни негри с престилки, които някога явно са били бели, неуморно разливаха избраните питиета, произведени от господаря им кой знае от какви отровни и смъртоносни смеси. Тридесетина мъже бяха заели местата около масите Бяха мършави, изпити, с дълги бради и коси, които им придаваха дивашки вид, с парцаливи дрехи, ботуши без подметки, но с пояси, издути от златен прах и късове самородно злато. Тези дрипльовци носеха със себе си невероятни богатства. Всички бяха въоръжени. На коланите им висяха револвери, пистолети, ножове, а един имаше дори и брадва, за да може да разбие черепа на крадеца, който би дръзнал да протегне ръка към пояса или да убие онзи, който лъже в играта. Пиеха без мярка като редуваха големи чаши грог с уиски, джин, бренди и горещ пунш. Около една маса осем или десет души, не по-малко дрипави от другите играеха на зарове. Пред всеки имаше купчинка прах или късчета злато — по-малки и по-големи. Отстрани демонстративно лежаха револверите и ловджийските ножове.
Възбудени от непрекъснато предлаганите от двамата негри напитки, с пламтящи от нетърпение и с желание за победа очи, с дълги рошави бради, с разкривени от напрежение черти, тези хора приличаха повече на бандити, готови да се изколят при най-малкото скарване, отколкото на златотърсачи.
Фалконе и другарите му изпиха по един грог и се приближиха до игралната маса. Късметът като че ли щедро се усмихваше на един млад, около двадесет и пет годишен мъж. Този галеник на съдбата изпъкваше странно сред останалите. Бе хубав, с енергични черти и с черни кадифени очи. Кожата му бе малко загоряла, а тялото му — елегантно и стройно. Приличаше на испано-американец, може би бе съотечественик на Бек, тъй като носеше широко филцово сомбреро, украсено със златен ширит. Беше облечен в дреха от кадифе с големи метални копчета, пристегната в кръста от широк кожен колан, и с широки панталони. Докато останалите бяха силно възбудени, той беше запазил пълно спокойствие. Пушеше цигарата си, изпускайки на равни интервали дима, и прибираше спечеленото злато, без дори мускул да трепне на лицето му.
— Ето един късметлия! — каза Бени, като хвърли поглед към купчината злато пред играча — Сигурно вече е спечелил шест или седем хиляди долара.
Мексиканецът го чу, обърна се и каза със смях:
— Осем хиляди и четиристотин, кабалеро.
— Добра сума, господине.
— Която може би ще ми струва скъпо — отговори мексиканецът, като поглеждаше скришом другите играчи, чиито лица бяха добили дивашки израз — Понякога късметът в Аляска е опасен.
Един от тях — нисък, набит, с биволски гръб и гъсти червени коси, изведнъж изправи глава, хвърли изпълнен с омраза поглед към щастливия победител и изсъска с пресипнал глас:
— Какво искате да кажете, господине?
— Аз? Нищо — отговори мексиканецът.
— Струва ми се, че не само ни ограбвате, но ни се и подигравате.
При тези думи младежът пребледня и бързо сложи ръка на ножа си. После отговори:
— Казахте, че ви ограбвам, така ли?
— Можете ли да ми докажете обратното?
— Вие лъжете, негоднико!
— Обръщам се към всички играчи.
— Да. Нека преценят!…
Останалите се ограничиха да отговорят с ръмжене, с което нито отричаха нито потвърждаваха Но един от тях тръсна глава и сухо произнесе.
— Не.
— Аз спечелих честно — каза мексиканецът. — Ако ядът от загубата ви е замаял главата вземете си обратно златото, заядливецо!