Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Кнопф!
На другия край, зад гърба на фелдфебела, неговото име прозвучава глухо от тръбата, сякаш идва от някой гроб. Кнопф се оглежда; той не разбира откъде идва гласът.
— Кнопф! — повтарям аз. — Свиньо! Не се ли срамуваш? Затова ли те създадох, да къркаш и да опикаваш надгробните камъни ли, свиня такава?
Кнопф отново се стъписва.
— Какво? — фъфли той. — Кой е тук?
— Мръсник! — казвам аз и това прозвучава призрачно и зловещо. — И отгоре на това питаш? Осмеляваш се да питаш един от началниците си? Стой мирно, когато говоря с тебе!
Кнопф вперва очи в къщата си, откъдето идва гласът. Всички нейни прозорци са тъмни и затворени. Вратата също. Тръбата на стената той не вижда.
— Стой мирно, негодник такъв, ти, забравил дълга си некадърен фелдфебел! — казвам аз. — Затова ли ти сложих нашивки на яката и ти дадох дълга сабя, за да мърсиш надгробните камъни, определени за нивата божия?
— И още по-гневно, съскайки, с команден тон добавям: — Мирно, недостоен овлажнителю на надгробни камъни!
Командата оказва своето въздействие. Кнопф застава мирно, с ръце по шевовете на панталоните си. Луната се отразява в широко отворените му очи.
— Кнопф! — казвам с глас на призрак. — Ще бъдеш разжалвай във войник втори разряд, ако те пипна още веднъж! Ти си позорно петно върху честта на германския войник и за дружеството на действуващите фелдфебели от запаса.
Кнопф се ослушва, източил глава малко настрана и нагоре като някое сомнабулно куче.
— Кайзерът ли е? — шепне той.
— Закопчай си панталоните и се пръждосвай! — отвръщам с глух шепот. — И запомни: ако се одързостиш още веднъж да правиш такива свинщини, ще бъдеш разжалвай и кастриран! И кастриран! А сега марш, разпасана цивилна гарго, ходом марш!
Кнопф тръгва замаян, препъвайки се, към къщната си врата. Веднага след това любовната двойка изскача от градината като двойка подплашени сърни и профучава по улицата. Разбира се, аз не исках да направя това.
XIV
Клубът на поетите се е събрал при Едуард. Решено е излетът до публичния дом да се състои. Ото Бамбус очаква от него прилив на кръв в лириката си; Ханс Хунгерман иска да получи импулси за своя „Казанова“ и за един цикъл в свободни стихове — „Демонът-жена“, и дори Матиас Грунд, поетът на книгата за смъртта, мисли, че ще може да се добере до няколко интересни подробности, които са му нужни за последния делириум на един параноик.
— Защо не дойдеш с нас, Едуард? — питам аз.
— Нямам нужда — заявява Едуард с чувство на превъзходство. — Имам всичко, което ми трябва.
— Така ли? Имаш? — Аз зная за какво иска да намекне, но също така зная, че лъже.
— Той спи с всички камериерки от своя хотел — пояснява Ханс Хунгерман. — Щом не се съгласяват, уволнява ги. Той е истински приятел на народа.
— С камериерките! Това би го вършил ти! Свободни стихове — свободна любов! Аз не правя такова нещо. Където си вадиш хляба, не бива… Това е стара максима.
— И с гости ли не бива?
— Гости — Едуард вдига очи към небето. — Разбира се, човек често не може да се справи лесно. Херцогинята от Бел-Армин например…
— Какво например? — питам аз, когато той млъква. Едуард се превзема.
— Един кавалер е дискретен. Хунгерман се задавя от силна кашлица.
— Хубава дискретност! На колко години беше тя? На осемдесет?
Едуард се усмихва презрително, но в следния миг усмивката му пада като маска, чиято връзка се е скъсала; влязъл е Валентин Буш. Наистина той не е никакъв литератор, но при все това е решил да вземе участие. Валентин иска да присъствува, когато Ото Бамбус ще загуби целомъдрието си.
— Как си, Едуард? — пита Валентин. — Добре, че си още жив, нали? Иначе нямаше да можеш да си направиш удоволствието с херцогинята.
— Откъде знаеш, че не лъже? — питам аз съвсем изненадан.
— Чух ви само отвън, от коридора. Говорите доста високо. Май вече порядъчно сте се насмукали. Но както и да е, аз се радвам заради успеха на Едуард с херцогинята. Щастлив съм, че аз го спасих, за да изпита тази наслада.
— Това се случи много преди войната — обяснява бързо Едуард. Той подушва ново нападение срещу избата с вино.
— Добре, добре — отвръща примирително Валентин. — Но и след войната си бил юнак и си поживял хубаво.
— В тези времена?
— Именно в тези времена! Когато човек е отчаян, по-лесно се поддава на приключения. А тъкмо херцогините, принцесите и графините в днешно време са много отчаяни. Инфлация, република, няма вече кайзерова армия — това може да сломи сърцето на един аристократ! Ще ни дадеш ли една хубава бутилка, Едуард?