Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
— Адмирале — една тъмна фигура се насочи към него, залитайки, и Каразий разпозна хортатора — човекът още държеше в ръце чука, с който определяше ритъма на гребците. — Шест весла станаха на трески. Двама от гребците излязоха от строя със счупени ръце.
Наоколо моряците мърмореха. В гласовете им се долавяше все по-ясно надигащата се паника.
— Боговете ни изоставят!
— Нищо подобно — пратили са ни водач!
— Мълчете! — гласът на Каразий преряза мърморенето като с нож. Той се обърна към капитана. Общото командване на ескадрата бе поверено нему — ако, разбира се, някой от корабите изобщо оцелееше — но „Херкулес“ бе под прякото командване на Аелий.
— Капитане — каза той тихо, — в тази буря веслата не ни вършат никаква работа, но успокои ли се морето, ще имаме нужда от баланс на кораба.
Аелий примигна — сетне в погледа му просветна разбиране.
— Кажи на надзирателя да размести гребците така, че да са поравно откъм двата борда, и да нареди да приберат веслата.
Каразий отново погледна към бушуващите вълни. В този миг видя същото, което бе видял преди малко морякът от наблюдателницата — женска фигура, облечена в бяло. Тя изглеждаше разтревожена — очевидно не за себе си, защото босите й крака се плъзгаха по някакво чудо малко над повърхността на водата. Очите й, изпълнени с отчаяна молба, срещнаха неговите, и тя започна да сочи на запад. Една вълна се издигна и се разби около жената, и сякаш я погълна.
Адмиралът примижа. Ако това не бе игра на лунната светлина, то значи бе видял някакъв дух — и той очевидно бе добронамерен. За всеки човек идва мигът да рискува всичко наведнъж, каза си Каразий и извика:
— Кажи на кормчията да обърне към брега — така, че да се движим пред вятъра.
— Но нали ще се разбием в крайбрежните скали!
— Може и да се разбием, но аз мисля, че толкова на запад брегът е по-различен. Във всички случаи по-добре да се разбием, отколкото да се обърнем — а това ще стане със сигурност след втора вълна като предишната.
Каразий бе отраснал по тинестите брегове на Ренус3. Колко гостоприемно му се струваше сега крайбрежието на Белгика в сравнение с това развилняло се море!
Корабът се люлееше и подскачаше под нозете му, но промяната в курса направи движенията му малко по-предсказуеми. Сега той се носеше бързо по вълните, тласкани от вятъра. Всеки път, когато носът се килнеше надолу, Каразий се чудеше дали изобщо ще се издигнат отново, но още в същия миг следващата вълна ги поемаше, обливаше дървената фигура на носа и се стичаше като водопад по бронзовия таран отдолу.
— Продължавай още малко в същата посока — каза той на кормчията. Единствено боговете знаеха къде се намират в момента, но лунната светлина му възвърнала ориентацията за посоките, и ако видението не го бе и излъгало, можеха да намерят пристан някъде по протежение на британския бряг.
Сега вече минаваха напряко през вълните и люлеенето понамаля. Въпреки това от време на време някоя вълна, движеща се напряко на останалите, успяваше да ги залее. Половината моряци вече бяха започнали да изгребват водата. Корабът трябваше наистина да разполага със силата на този, чието име носеше, за да оцелее до зазоряване.
Но колкото и странно да беше, Каразий вече не изпитваше никакъв страх. Когато бе съвсем малък, една престаряла врачка от неговото племе, населяващо делтата на Ренус, му бе казала, че ще има велика съдба. Досега му се струваше, че да ръководи ескадра е достатъчно голямо постижение за последния от менапиите — едно от по-незабележимите германски племена. Но ако видението действително им бе посочило сигурния път към брега, това би означавало нещо далеч по-значимо. Мъже с по-нисък произход от неговия се бяха добирали до императорския пурпур, но нито един от тях не бе командир на кораб.
Адмиралът отново затърси с поглед бялата женска фигура.
„Коя си ти? Какво искаш от мен?“ викаше душата му. Но видението се бе стопило. Каразий виждаше единствено бялата пяна по гребените на вълните — те ставаха все по-ниски, защото бурята отминаваше.
Диерна дойде на себе си малко преди зазоряване. Луната бе залязла. Тежки облаци се носеха от югоизток и скриваха звездите. Бурята! Значи не е било сън. Бурята бе истинска и всеки момент щеше да връхлети крайбрежието. Влажен вятър разпиляваше косите й. Болката в мускулите й напомни колко дълго е лежала неподвижно. Диерна потръпна. Внезапно се почувства много самотна. Но преди да сподели нещо с когото и да било, трябваше сама да си изясни образите, които се губеха в дълбините на видяното и щяха да повлияят на решенията й през идните месеци. Спомняше си ясно движението на звездите. Но споменът от последното видение бе съвсем разпокъсан — припомни си някакъв кораб, подмятан насам-натам по бурното море, и един мъж…
3
Ренус — латинското наименование на река Рейн. — Б.пр.