Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
Зрелището бе великолепно, но й беше чуждо. Стори й се невероятно, че тези хора биха могли да се интересуват от проблемите и неволите на Британия — далеч в най-затънтените покрайнини на империята.
„Нека Орелът се грижи за своите! А ние трябва да призовем Дракона, за да закриля своя народ, както е било и преди…“ Още докато тази мисъл прекосяваше съзнанието й, звездната фигура на Дракона се превърна в змия, която засвети с всички цветове на дъгата и се плъзна по небосвода на север.
Великолепието на небесните светлини бе зашеметяващо. Диерна се почувства всмукана против волята си във водовъртеж от видения, които не можеше нито да спре, нито да овладее. Различните цветове добиха формата на облаци, литнали по вятъра над бурно море. Вятърът виеше така силно, че заглушаваше всички останали звуци. Потоците на силата, които водеха нейния дух в полета му над земята, се изгубиха в преплетените енергии. Необходимо й бе свръхчовешко усилие на волята, за да надделее ужаса от дълбочините, да си наложи да престане да се съпротивлява на бурята и да потърси ритъма, скрит в дисонанса на звуците.
По морето се люшкаха кораби, понесени от бурния вятър — те бяха по-незащитени от природните стихии от нейния дух — защото бяха направени от дърво и конопени въжета, защото екипажите им бяха от плът и кръв. Духът на Диерна се понесе по вятъра към най-големия кораб. Сега, отблизо, можеше да види как гребците напрягат последни сили, за да движат веслата. Бурята ги тласкаше и въртеше във всички посоки и вече никой не знаеше къде се намира спасителният бряг. Само един мъж стоеше на палубата непоклатим като скала — той не трепваше въпреки невероятно силното накланяне на кораба — сякаш краката му бяха заковани за дъските. Човекът бе среден на ръст, мускулест, едроглав, с огромен гръден кош. От дъжда русата му коса бе залепнала за черепа. Но и той се взираше тревожно във вълните, като останалите от екипажа.
Диерна си наложи да се издигне нагоре, да слее духа си с духа на бурята. Сега виждаше скали, издадени далеч навътре в морето, виждаше как вълните се разбиват на пяна в озъбените остриета на камъните в подножието им. Зад тях имаше по-спокойна вода. През проливния дъжд се виждаха бледите очертания на бряг и слаби светлинки, които идеха от някакви постройки по него.
Водена първоначално от съчувствие, Диерна отново затърси командира на кораба. Но когато пак наближи, можа да почувства силата на този човек, осъзна, че духът му е несломим. Дали това не бе водачът, когото търсеше?
Започна да поема в себе си част от енергията на бурята — така придобиваше осезаема и за човешки очи форма. Забулена в бяло, женската фигура се плъзна по бурните вълни. Един от моряците извика; след миг всички гледаха натам, където сочеше той. Диерна посочи с призрачна ръка към брега…
— Ето там — не виждате ли? Ето я, върви! — сега викаше морякът от наблюдателницата. — Жена, облечена в бяло, върви по водата!
Вятърът блъскаше с мощната си ръка огромни вълни, които се стоварваха с грохот върху корабите. Ескадрата, потеглила за Дубрис, се беше разпиляла. Марк Аврелий Музий Каразий, адмиралът, под чието командване бяха корабите, се опря по-здраво на перилата на палубата на „Херкулес“ и избърса водните пръски от очите си, за да вижда по-ясно.
— Задръж! — крещеше с все сила Аелий, капитанът на кораба. — Гледайте за рифове, а не подир морската пяна!
Зад кораба се надигаше вълна, висока колкото къща. Гладкият й връх заблестя на луната, която в този миг проби облаците. Палубата се наклони, защото корабът почти легна на една страна. Веслата от другата стърчаха също като крачета на бръмбар, паднал по гръб. Разнесе се страшният пукот на дърво — останалите весла, загребали дълбоко, не издържаха на напрежението и започваха да се чупят едно по едно.
— О, Нептун! — извика отчаяно Аелий, докато корабът трепереше и скърцаше от усилието да се изправи. — Още една такава вълна и ще потънем!
Каразий кимна. Никой не бе очаквал такава буря през този сезон. Бяха отплавали от Гезориакум призори. Надяваха се да успеят да прекосят канала в най-тясната му част и да се доберат още вечерта до Дубрис. Адската буря връхлетя изневиделица. Вече бяха много по на запад от първоначалното си предназначение и само боговете биха могли да ги насочат към сигурно пристанище. Боговете… или онова привидение, което бе видял морякът от наблюдателницата. Адмиралът се взря във вълните. Не беше ли това наистина бяла фигура, или просто лунни лъчи играеха по вълните?