Повелителката на Авалон

— Боговете бяха милостиви към мен — отвърна той. — Изгубих един кораб, но всички останали се добраха до Дубрис. Вятърът отнесе моя кораб и имах късмет, че се добрахме до Клаузентум, преди да сме се разбили в скалите, или пък да се озовем в открито море.

— Наистина голямо щастие. Боговете обичат този, който се бори дори когато всичко изглежда загубено. Ти си човек с късмет, Каразий, а това се среща по-рядко от простото войнско умение. Щяхме да съжаляваме, ако те бяхме загубили.

Максимиан му направи знак да седне. Другият млад човек в помещението също зае по-свободна стойка. Само един поглед бе достатъчен, за да се разбере, че той се числи към редовната войска — не можеше да се сбърка стегнатият стоеж, сякаш и сега носеше невидима ризница над туниката си. Беше половин глава по-висок от Каразий, с руса, пооредяла коса.

— Предполагам, познаваш Констанций Хлор? — продължи императорът.

— Само съм чувал за него.

Констанций бе един от най-обичаните пълководци, докато бе на служба в Британия. Носеха се слухове, че си взел местна жена за постоянна наложница. След това бе оглавил няколко успешни похода по германската граница. Каразий се взря по-внимателно в Констанций. Той се усмихна, за миг всякаква предпазливост изчезна от лицето му и то стана открито като на малко момче. Сетне самоконтролът отново го вкамени. „Идеалист — каза си Каразий — който се е приучил да крие душата си.“ Такива мъже можеха да бъдат верни приятели — и страшни врагове.

Как ли изглеждаше той самият в очите на другия? Косата му бе избеляла от годините, прекарани на корабните палуби, кожата — кафява и загрубяла. Сигурно изглеждаше като всеки друг стар моряк, освен ако отражението на странното видение, което му се бе явило по време на бурята, не проблясваше все още в очите му.

— Сигурно ще ти е приятно да узнаеш, че товарите на пиратските кораби, които ти плени миналия месец, внесоха значителни постъпления в хазната — поде Максимиан. — Все настояваш, че ни трябва втора база по южните брегове… Още няколко такива победи и сам ще си осигуриш средства, за да я изградим.

В усмивката му се криеше някакво очакване. Каразий се смръщи. Долови нещо странно в последните думи на императора. Боговете му бяха свидетели колко отдавна настояваше за такава база, но отдавна бе загубил надежда, че ще я види някога.

— А под чие командване ще бъде базата? — попита той предпазливо.

— Ти кого би назначил? — отвърна Максимиан. — Защото изборът ще бъде твой. Назначавам те за главнокомандващ на британския флот и на укрепленията по саксонското крайбрежие.

Явно този път не устоя и примигна, защото Констанций се захили. Но Каразий почти не го забеляза — пред него изведнъж застана като жива жената, облечена в бяло, която бе видял да ходи по вълните.