Повелителката на Авалон

Виждала бе млади жрици, докарани до лудост, защото не бяха съумели да се справят с настъпващия в този миг хаос на сетивата, който раздираше тялото, и същевременно да запазят контрол върху духа си.

Сега звездната светлина пулсираше с всички цветове на дъгата. За миг почувства непоносимо виене на свят — сякаш небето и земята си размениха местата, пак си пое дъх и се съсредоточи в светлинната точка, която сякаш се намираше вътре в главата й. Вселената се въртеше в многоцветна спирала около нея, но Диерна не губеше личността си, продължаваше да наблюдава някъде отвътре. Чудовищни фигури се очертаваха в сенките на периферното й зрение, но тя ги прогонваше, както бе прогонила неканените мисли преди.

Постепенно хаосът започна да отстъпва място на по-спокойно движение, зрението й отново се фокусира и тя осъзна себе си — продължаваше да лежи върху камъка, с поглед, вперен в небето. Наблюдаваше небето с такова пълно съсредоточаване, каквото нормалното състояние на човешкото съзнание не би позволило.

Луната осветяваше източното небе, но Диерна не гледаше към нея, а право нагоре — към звездния безкрай. Имаше чувството, че потъва в него, рее се и пропада в дълбините му. Припомни си, че не е тук за собствено удоволствие. Въздъхна и се зае да проследява големите съзвездия, които властват на небосвода. Простосмъртно око можеше да различи само отделните звезди, разпилени в привидно безредие по небето. Но духът на Диерна, откъснал се от телесната обвивка, възприемаше и призрачните фигури, дали имената на отделните съзвездия.

Високо над нея, над полюса, се очертаваше тромавата фигура на Голямата мечка. В хода на нощта тя щеше да извърви своя път на запад и сетне да изчезне зад хоризонта. Голямата мечка бе небесният огледален образ на Долина та на Авалон — и Диерна вярваше, че ако проследи точно другите звезди, ще прозре силите, които управляват бъдещето — бъдещето, което се градеше сега.

Погледът й се плъзна на изток — към съзвездието, наречено Орел — дали то не символизираше Рим — Римския орел? Съзвездието светеше ярко, но далеч по-ярки бяха звездите на Дракона, който се виеше в самия център на небосвода. Близо до него сияеше Девата в своето неосквернено великолепие. Диерна затърси постоянния блясък на движещите се звезди и тогава, в северния край на западния хоризонт, забеляза мекия блясък на Повелителката на любовта и червеникавия пламък на бога на войната.

Нова вълна потопи в цветно сияние небето; Диерна задиша трудно. С усилие на волята издиша и се успокои — знаеше, че билките, предизвикали транса, са я довели до състояние, в което образът и значението стават едно. Сиянието огря двете планети, които бе видяла последни. Диерна Видя как Властелинът на войната преследва богинята на любовта, видя как тя му се покори и осъзна, че отдаването й бе също победа.

„Любовта е ключът към всичко“, мислеше Диерна. „Любовта е магията, с която ще привлечем един воин да защитава нашата кауза…“ Погледът й продължи да се рее и срещна планетата на небесния владетел. „Но символът на кралската власт е на юг…“ Изведнъж пред духовния й взор се занизаха образи на мраморни колонади, позлатени двери, шествия и хора, хора — много повече, отколкото бе виждала някога на едно място. Дали това не беше Рим? Обхватът на зрението й се разшири. Сега можеше да види щандарта със златната фигура на римския орел — начело на един легион, който се насочваше към храм от бял мрамор. На стъпалата на храма се бе изправила дребна фигура, потънала в диплите на императорски пурпур, и очакваше воините, за да ги приветства.