Пустош

Еди установи, че онова, което чака, се бе случило, докато размишляваше. Старата звезда се беше показала. След петнайсетина минути към нея щеше да се присъедини цяла галактика, но засега тя блещукаше сама в здрача.

Бавно вдигна ключа към Старата звезда. После изрече древното заклинание на неговия свят. Беше го научил от майка си, докато двамата гледаха вечерницата, блеснала в настъпващия мрак над покривите на Бруклин. „На небето първата звезда сияе, нека се сбъдне онова, за което мечтая“.

Старата звезда къпеше в светлина ключа — досущ диамант в пепел.

— Помогни ми да събера смелост — промълви той. — Това е желанието ми. Дай ми сили да довърша проклетото нещо.

Постоя там още една минута, после стана и бавно се отправи към бивака. Настани се колкото можа по-близо до огъня, извади ножа на Стрелеца и без да каже дума, се залови за работа. От S-образната извивка в края на ключа се посипаха миниатюрни тресчици. Обръщаше предмета насам-натам, присвиваше очи и прокарваше палец по изящните очертания. Опита се да не мисли какво би станало, ако формата не е същата. Това със сигурност би го смразило.

Роланд и Сузана седяха зад него и мълчаливо го наблюдаваха. Накрая Еди остави ножа. По лицето му се стичаше пот.

— Онова твое хлапе — рече той. — Джейк. Трябва да е много храбро.

— В подножието на планината се държа смело — каза Роланд. — Страхуваше се, но не отстъпи нито сантиметър.

— Бих искат да съм като него.

Роланд сви рамене.

— В бара на Балазар ти се бори добре, макар че бяха взели дрехите ти. Много е трудно да се биеш гол, но ти го направи.

Еди се опита да си спомни престрелката в нощния клуб, но това беше само неясно петно в паметта му — дим, шум и светлина, проникваща през стената в объркани, пресичащи се лъчи. Мислеше, че стената се срути от огъня на автоматичното оръжие, но не беше сигурен.

Вдигна ключа, така че зъбците да се очертаят ясно на фона на пламъците. Дълго го държа, гледайки предимно S-образната форма. Приличаше точно на ключа, който помнеше от съня си и от мимолетното видение в огъня… И все пак не беше същият.

„Това е отново Хенри. Всички онези години, през които не ме биваше. Направи го, приятелю. Само дето онзи Хенри у теб не иска да го признае.“

Пусна ключа върху парчето кожа и внимателно я сгъна.

— Свърших. Не знам дали стана както трябва, но предполагам, че това е най-доброто, на което съм способен.

Почувства странна празнота, нямаше цел, нито посока.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — тихо попита Сузана.

„Ето ти цел — помисли той. — И посока. Тя седи там, скръстила ръце на коленете си. Целта и посоката, които някога ще…“

Но в същия миг в съзнанието му се появи нещо друго — Не беше сън… нито видение.

„Не е нито едно от двете. Това е спомен. Отново се случва — ти си спомняш бъдещето.“