Елфите на Шанара

— Защото преди триста години замъкът е бил изпратен в друго измерение — промърмори Уокър, започвайки вече да разбира.

— Да, Уокър, защото Замъкът е бил изпратен от Аланон извън Четирите земи и ще остане извън тях, докато друидите не го върнат обратно. И така, книгата се върна в Паранор, а с нея пристигнахме Мърко и аз. — Той помълча и добави. — Изглежда Друидите още не са ме отписали.

— Като в клопка ли си уловен тук? — попита тихо Уокър.

— Боя се, че е така — отвърна със сдържана усмивка другият. — Не притежавам магия, която да ни освободи. Сега ние сме част от Паранор, точно както и Историите, живи и здрави, но сме призраци в един призрачен замък, уловени в някакво междинно време и място, докато някоя по-силна магия от моята не ни освободи. Затова те очаквах така. — Кокалестите пръсти стиснаха рамото на Уокър. — Кажи ми сега, донесе ли Черния камък на елфите? Ще ми го покажеш ли?

Уокър Бо си спомни изведнъж, че продължава да държи Камъка. Той така силно стискаше талисмана в ръката си, че ръбовете му бяха се впили в дланта. Нерешително протегна ръка и пръстите му се отвориха един по един. Уокър беше предпазлив, страхуваше се, че магията може да го завладее. Черният камък на Елфите проблясваше загадъчно в шепата му, но магията спеше, светлината беше затворена в него.

Коглин дълго се взира безмълвно в Камъка, а неговото продълговато набръчкано лице изразяваше учудване и колебание. После вдигна отново поглед и попита:

— Как го намери, Уокър? Какво се случи, след като Мърко и аз бяхме отнесени?

Тогава Уокър му разказа как се бе появила Куикнинг, дъщерята на Краля на Сребърната Река и как бе излекувала ръката му. Той разказа всичко, което беше се случило по време на пътуването на север към Елдуист, за борбата на Куикнинг и нейните спътници за оцеляване на тази земя от камък, за търсенето на Ул Белк, за срещите със Смока и Паст Гринт и за окончателното унищожаване на града и на тези, които се опитваха да го запазят.