Елфите на Шанара

— Ще ги изненадаме преди да се е съмнало, нали? — прошепна Гавилан на ухото й с колеблива усмивка на лицето.

— Дано само те да са тези, които ще умрат изненадани — прошепна му в отговор тя.

Рен видя Орин Страйът пред вратата, която, водеше надолу към тунелите и застана до него. Приведеното му тяло се движеше бързо в тъмнината. Той я погледна и кимна.

— Очите и ушите са отворени, нали, Рен?

— Така мисля.

— А Елфовите камъни са под ръка?

Рен стисна устни. Елфовите камъни бяха провесени на шията й в нова кожена торбичка. Чувствуваше тежестта им върху гърдите си. Бе успяла досега да не мисли за тях.

— Мислиш ли, че ще имам нужда от тях.

— Последният път имаше нужда — отвърна той като сви рамена.

Рен помълча, обмисляйки тази перспектива. Все се бе надявала, че ще може да избяга от Мороуиндъл без да се налага да призовава отново магията.

— Навън изглежда спокойно — осмели се да предположи тя.

Той кимна. Слабото му тяло се очертаваше на фона на камъка.

— Не ни очакват. Имаме шанс. Рен се облегна до него и рамото й се опря до неговото.

— Достатъчно голям ли ни е шансът, Бухале? — попита го тя.

Той се усмихна беззвучно.

— Какво значение има? Този шанс е единственият, който имаме.

Барсимон Оридио се материализира от чернотата, отиде право към кралицата, разговаря няколко минути тихо с нея и после отново изчезна. Изглеждаше изтощен и уморен, но походката му бе решителна.

— Колко дълго сте прекарали навън? — попита тя Бухала, без да го гледа. — Навън с тях.

Той малко се поколеба. Знаеше какво имаше предвид Рен. Тя усети погледа му, вперен в нея.

— Вече не зная.

— Интересува ме как си успявал да го правиш. Аз едва го сторих един единствен път като знаех какво е там, навън — призна си тя. — Искам да кажа, че мога да направя това само защото нямам друг избор и защото няма да ми се налага да го повторя. Но ти всеки път досега си имал избор. Поне веднъж си можел да се откажеш. Сигурно някога не ти се е искало да тръгнеш.

— Рен. — Тя се обърна към него щом той произнесе името й. — Позволи ми да ти кажа нещо, което още не си научила. Нещо, което ще разбереш само като поживееш малко повече време. Когато остаряваш ти започваш да откриваш, че животът те съсипва. Това става независимо кой си или какво правиш. Опит, време, събития — всички те са в заговор срещу теб, за да крадат твоята енергия, да те разколебават и да те карат да се съмняваш в неща, върху които не си се замислял докато си бил млад. Става постепенно. Това е едно непрекъснато отчупване на парченца, което отначало дори не забелязваш, а един ден то вече е станало. Събуждаш се и огънят просто го няма. — Той слабо се усмихна. Тогава все още имаш някакъв избор. Можеш да се отдадеш на своите чувства и да кажеш „достатъчно“ и да приключиш въпроса, защото повече не можеш да се бориш с него. Можеш да приемеш, че всеки ден докато си жив, ще трябва да се срещаш с това и да си казваш, че не те е грижа какво чувствуваш, че няма значение какво ще стане с теб, защото рано или късно то неизбежно ще се случи, а ти ще направиш каквото трябва, защото иначе ще бъдеш победен и животът ти няма да има никакъв смисъл. Ако можеш да направиш това, малка Рен, ако можеш да приемеш съсипването и разяждането, тогава можеш да направиш всичко. Как успявам да си наложа да излизам отвъд Преградата през нощта ли? Просто си казвам, че не съм от чак толкова голямо значение, че тези тук вътре са по-важни. Знаеш ли? Това всъщност не е толкова трудно. Просто трябва да преодолееш страха.