Елфите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #3
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Елфите на Шанара». Краткое содержание книги:
— Царство на сенките. — Уокър прошепна думите като някаква ругатня. Той чувствуваше тежестта на каменния Паранор около себе си. — И така, аз мога да получа моята собствена свобода, но не и вашата. Аз мога да напусна, но вие трябва да останете. — Усмивката му беше сурова и иронична. — Разбира се, аз никога няма да направя това. Дори ако се откажете от своя собствен живот, за да запазя аз моя. Ти знаеше това, нали? Знаеше го от самото начало. И Аланон със сигурност го е знаел. Чака ме клопка на всяка крачка, нали? Аз заявявам кой ще бъда, какво ще правя и как ще управлявам собствената си съдба, ала моите думи нямат никакъв смисъл.
— Уокър, ти не си свързан с нас — намеси се бързо Коглин. — Мърко и аз се бихме, за да те спасим, защото искахме да го сторим.
— Бил си се, за да мога аз да изпълня поръчението на Аланон, Коглин. Няма никакво спасение — нали затова съм още жив. И ако откажа да го изпълня сега или ако не успея, всичко, което е свършено до този момент, ще се обезсмисли! — Той се бореше да се овладее, защото неусетно се бе развикал. — Погледни в какво ме превърнаха.
Коглин почака малко и после тихо каза:
— Наистина ли положението е така лошо, Уокър? Нима са злоупотребили с теб? Настъпи пауза, през която Уокър го гледаше втренчено.
— Защо аз не мога сам да избирам съдбата си? Защо съм осъден да бъда нещо, което презирам? Защо трябва да действам по начини, по които иначе не бих действал? Старче, ти ме удивяваш.
— Но въпреки всичко ти не отговори на въпроса ми.
— Отговорите са безсмислени — отвърна Уокър, поклащайки с отвращение глава. — Всеки отговор, който мога да дам, само ще се върне, за да ме преследва по-късно. Чувствувам, че в тази работа ме подвеждат моите собствени мисли. По-добре е да се занимавам с реалности, отколкото с хипотетични възможности, нали? — Той въздъхна. За първи път почувствува как студът на камъка прониква в него. — Аз съм в клопка тук, също както и ти — прошепна той.
Коглин се облегна на стената на замъка и момент изглеждаше, че ще изчезне в нея.
— Тогава се спаси, Уокър, но не като бягаш от своята съдба, а като се възползуваш от нея — каза тихо той. — Ти упорито твърдеше още от началото, че няма да позволиш на друидите да те манипулират. Мислиш ли, че аз се чувствувам по-различно от теб? Ние и двамата сме жертва на обстоятелствата, определени преди триста години и никой от нас нямаше да бъде в това положение, ако имахме избор. Но ние нямахме. И противенето срещу това, което ни е било сторено, няма да ни помогне. Така че, Уокър, направи нещо, за да обърнеш принудата в твое предимство. Прави, каквото ти е било съдено да правиш, стани, какъвто трябва и после действай както сметнеш за правилно.
Уокър се усмихна иронично.
— И така, ти ми предлагаш да се преобразувам — каза той. — Как да го направя, Коглин? Трябва все пак да ми кажеш.
— Започни с Друидските Истории. Говори се, че всички тайни на магията се съдържат в тях. — Старецът го хвана импулсивно над лакътя. — Качи се горе в Замъка и вземи Историите от хранилището, извади ги една по една и виж какво можеш да научиш от тях. Отговорите, от които се нуждаеш, трябва да се крият вътре. Ето откъде можеш поне да започнеш.
— Да — съгласи се Уокър, обмисляйки вероятността Коглин да е прав в твърдението си, че той може да получи това, което търси, не като отблъсква своята съдба, а като я обърне в своя собствена полза. — Да, това е някакво начало.
Той стана и Коглин се надигна заедно с него. Уокър постоя известно време мълчаливо лице в лице със стареца, после протегна здравата си ръка и нежно го прегърна.
— Съжалявам за това, което са ти сторили — прошепна той. Говорех сериозно при Хартстоун, преди да дойде Ример Дал — че нямах право да те обвинявам за своите премеждия и че съм ти благодарен за всичко, което си направил, за да ми помогнеш. Ние ще намерим начин да се освободим, Коглин. Обещавам.
После той отстъпи назад и усмивката на Коглин беше моментен слънчев лъч, проникнал в мрака.
И така, Уокър Бо се качи в Замъка, следвайки Коглин и Мърко три призрака, обитаващи един свят на здрача. Замъкът на друидите бе тъмен и масивен, проблясващ като отразен във водата образ и с носещи се без посока сенки. Камъкът на стените, подовете и кулите беше студен и лишен от живот, а коридорите се извиваха наоколо като тунели под земята, тъмни и влажни. Тук-там из застланите с килими и украсени с гоблени зали имаше пръснати кости, останки от онези гноми, които бяха умрели, когато Аланон бе призовал магията, изпратила Замъка извън Четирите земи преди триста години. Купчини прах показваха края на уловените в клопка тук Призраци на Морд и всички останки от тях бяха като шепот на една памет, затворена между стените.