Елфите на Шанара

Странно беше, че присъствието й е така очевидно. Уокър Бо го бе почувствувал незабавно. Като че ли магията беше някакво живо същество, един пазач, оставен да броди из Замъка, търсейки натрапници и преследвайки ги, за да ги унищожи. Нейното присъствие му напомняше за Смока в Елдуист, който претърсваше имението на своя господар и го почистваше от живот. Магията не бе тъй материална като Смока, но усещането беше същото. Уокър чувствуваше, че тя е враг, с който накрая ще трябва да се срещне.

Намериха Историите в Друидската библиотека, в хранилището, скрито зад шкафовете за книги. Това бяха редици масивни, подвързани с кожа книги, поставени в стените на Замъка. Магията, която някога беше ги скрила от очите на смъртните, бе изчезнала с излизането на Паранор от света на хората. Уокър ги поразгледа замислено, после избра една наслуки, седна и започна да чете. Коглин и Мърко му правеха компания, мълчаливо и без да му досаждат. Времето минаваше, но светлината не се промени. В Паранор нямаше нито ден, нито нощ. Нямаше никакво минало или бъдеще. Имаше само тук и сега.

Уокър не знаеше колко дълго беше чел. Той не се уморяваше и не чувствуваше нужда от сън. Не ядеше и не пиеше, защото не беше нито гладен, нито жаден. В един момент Коглин му каза, че в света, в който е изпратен Паранор, нуждите на смъртните нямат никакво значение. Те бяха толкова призраци, колкото бяха двама мъже и един пустинен котарак. Уокър не се съмняваше. Тук нямаше нужда от нищо.

Уокър чете часове, дни или дори седмици наред. Не знаеше колко. В началото четеше, без да разбира, думите просто се нижеха пред очите му като някакъв разказ, който беше така далечен и различен както животът, който познаваше преди сънищата на Аланон. Той четеше за друидите и тяхното учение, за света, който бяха се опитали да сътворят след катаклизма на Великите войни, за първия Съвет на Паранор и за спасяването на Расите от гибел. Какво ме засяга всичко това? питаше се той. Какво значение имаше което и да е от тези неща сега?

Той прочете една книга, взе друга и после трета, поглъщаше том след том, като усилено и неизменно търсеше нещо, което да му подскаже как да постъпи. В тях се разказваше за разни заклинания, за магии, които можеха малко да помогнат, за лекувания с докосване и мисъл, за помощите, давани на живите същества при нужда и за работата, която бе необходима, за да се обедини отново земята. Той ги четеше, а те не му казваха нищо. Как трябваше да се преобразува от това, което беше, в онова, което се очакваше от него? Къде се казваше какво трябва да направи? Страниците се нижеха, думите преминаваха пред очите му, а отговорите оставаха скрити. Той не свърши на един път, въпреки че не го разсейваха никакви нужди на смъртен: нито спеше, нито ядеше, нито пиеше. Излизаше, периодично, за да се разходи наоколо, да помисли за други неща и за да остави ума си да се прочисти от всичко, което разказваха Историите. Понякога Коглин се разхождаше с него като негова сянка, а друг път го придружаваше Мърко. Те сякаш се бяха върнали в Хартстоун, вървяха по неговите пътеки, правейки си компания един на друг, живееха пак в уединението на долината. Но Хартстоун беше изчезнал, унищожен от Шадуините, а Паранор беше тъмен и изпразнен от живот и колкото и да искаха, не можеха да върнат заличеното. Няма връщане към миналото, неведнъж си мислеше Уокър. Всичко някогашно беше загубено.