Елфите на Шанара

— Помисли, Уокър — прекъсна го бързо другият с болезнено изражение в старите си очи. — Какво точно ти заръча Аланон? Повтори ми го.

Уокър пое дълбоко въздух. Върху бледото му лице се четеше безпокойство.

— Да върна обратно Паранор и друидите — отговори той.

— Да, Паранор и друидите — и двете. Ти осъзнаваш какво означава това, нали? Разбираш ли?

Челото на Уокър се набръчка от чувство на безсилие и неохота.

— Да, старче — прошепна той дрезгаво в отговор. — За да бъде възстановен Паранор, аз трябва да стана друид. Приех това, въпреки че ще стане както аз желая, а не както ми нарежда някакъв дух, мъртъв от триста години. — Думите му се сипеха гневно и бързо. — Аз няма да бъда като тях. Тези старци, които…

— Уокър! — Гневът на Коглин беше толкова силен, колкото неговия собствен и той мигновено млъкна. — Слушай ме. Не заявявай какво ще правиш и какъв ще бъдеш, докато не разбереш какво се изисква от теб. Въпросът не е просто да се изпълни някакво поръчение. Целта винаги е била по-голяма. Приемането на това, кой си и какво трябва да направиш, е само първата от много стъпки, които изисква твоето пътуване. Да, ти си открил отново Черния камък на елфите и си призовал неговата магия. Да, ти си успял да влезеш в изчезналия Паранор. Но това е само началото.

Уокър го погледна втренчено.

— Какво искаш да кажеш? Какво друго има тук? — попита той.

— Боя се, че има много други неща — прошепна другият и тъжна усмивка се появи на сбръчканото му лице, напомнящо набраздено, разцепващо се от старост дърво. — Ти си дошъл в Паранор почти както ние с Мърко. Довела те е магията. Но тя ти осигурява достъп при определени условия. Ние сме тук с нейното мълчаливо съгласие и живеем при условията, която тя диктува. Вече си забелязал как изглеждаш — почти като призрак. Ти съдържаш все още недостатъчно количество вещество и живот, за да бъдеш като другите смъртни. Това не е случайно, Уокър. Огледай се. Паранор изглежда по същия начин — той е тук и все пак не е тук, формата му е смътна, той не се е върнал напълно към живот. — Той стисна здраво тънките си устни. — Виждаш ли? Ние всички — Мърко, аз и ти и от Паранор — все още не сме се върнали в света на хората. Ние продължаваме да сме в някакво междинно съществуване, някъде между битието и небитието и чакаме. Ние чакаме, Уокър, магията да ни възстанови напълно. Защото тя все още не е сторила това, макар че благодарение на Черния камък на елфите ти влезе в Замъка. Защото тя още не е овладяна.