Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Върнали се пак в боровата гора. Скоро стигнали до една малка, осветена от луната полянка, обрасла с бляскащи от росата цветя и треви. Сред полянката пасели няколко големи животни — семейство елени с няколко малки еленчета. Сивушко почти не обърнал внимание на кошутите и на еленчетата. Втренчил се в стария елен с широки разклонени рога, висок гръб и увиснала, обрасла с грива шия.
— Кой е този? — запитал той с треперещ от вълнение глас.
— Казва се Рогачко — отговорил Кар — и ти е роднина. Един ден и ти ще имаш такава грива, а ако останеш в гората, също ще водиш стадо.
— Щом ми е роднина, ще отида по-близо да го разгледам — казал Сивушко. — Никога не съм допускал, че едно животно може да бъде толкова красиво.
Сивушко тръгнал към елените, но много скоро се върнал при Кар, който стоял на края на поляната.
— Не те ли посрещнаха добре? — попитал Кар.
— Казах му, че за пръв път виждам роднини и помолих да остана при тях на поляната, но той ме изпъди, като ме заплаши с рогата си.
— Добре, че си избягал — казал Кар. — Млад елен, който още няма широки като лопата рога, трябва да се пази от старите. Всеки друг на твое място би се чувствувал опозорен в цялата гора, задето е избягнал борбата, но ти няма защо да се тревожиш, нали ще заминаваш в чужда страна.
Кар не бил още свършил, когато Сивушко се обърнал и се запътил към поляната. Старият елен също тръгнал към него и борбата веднага почнала. Навели се двамата, сплели рога и старият започнал да избутва Сивушко назад през цялата поляна. Сивушко като че ли не знаел как да използува силата си. Но като стигнал до края на гората, той забил копита в земята, натиснал с рогата си и почнал да избутва Рогачко назад. Сивушко се борел мълчаливо, а Рогачко пъхтял и сумтял. Сега старият елен отстъпвал заднишком през поляната. Изведнъж се чул силен трясък. Счупил се един връх от рогата на стария елен. Той се дръпнал бързо, освободил се от Сивушко и избягал в гората.
Кар още стоял на края на поляната, когато Сивушко се върнал.
— Сега видя какво има в гората — казал Кар. — Искаш ли вече да си тръгваме?
— Да, време е — отговорил еленът.
На връщане и двамата мълчали. Кар въздишал от време на време, като че ли се бил измамил в очакванията си, а Сивушко крачел с високо вдигната глава и изглеждал много доволен от разходката. Вървял без никакво колебание, докато стигнали до оградата, но там изведнъж спрял. Огледал тясната кошара, в която бил живял дотогава, утъпканата земя, увехналата детелина, коритцето, от което пиел вода, и тъмната барачка, дето спял.
— Елените не могат без гората — извикал той изведнъж, отхвърлил глава така, че шията му докоснала гърба, и се спуснал стремглаво към гората.
Безпомощния
Дълбоко в Мирната гора, в един боров гъсталак, всяка година през август се мяркали няколко сивобели нощни пеперудки от онези, които наричат калугерички. Те били дребни и малко на брой и почти никой не ги забелязвал. Повъртявали се няколко нощи из гората, снасяли с хиляди яйца по стъблата на дърветата и скоро след това падали безжизнени на земята.
С настъпването на пролетта от яйцата изпълзявали малки пъстри гъсенички и почвали да гризат боровите игли. Те били много лакоми, но не успявали да нанесат голяма вреда на дърветата, защото птиците много ги преследвали. Едва ли няколкостотин гъсенички се спасявали от преследвачите.
Онези гъсенички, които успявали да пораснат, плъзвали по клоните, обвивали се в бели пашкули и престоявали така няколко седмици. През това време повече от половината обикновено загивали. Ако през август излитали стотина калугерички, годината можела да се смята добра за тях.
Много години калугеричките водели в Мирната гора такова несигурно и незабележимо съществувание. Никое друго племе насекоми не било толкова малобройно. И те щели да продължат да бъдат все така слаби и безвредни, ако не били намерили съвсем неочакван помощник.
А да намерят помощник, им помогнал еленът, който бил избягал от къщата на горския пазач. След бягството Сивушко цял ден обикалял из гората, за да се запознае с нея. Късно след обед той се промъкнал през един гъсталак и се озовал на едно мочурище. То било заобиколено с високи борове, чиито вейки били оголени от старост, а в средата тъмнеело мътно блато. Мястото не харесало на Сивушко и той тъкмо се канел да си върви, когато забелязал край блатото няколко светлозелени листа змийско биле.
Като навел глава над листата, той събудил една голяма черна змия, която спяла под тях. Кар му бил разказвал, че в гората имало отровни змии и когато змията вдигнала глава, показала раздвоения си език и засъскала срещу него, той разбрал, че е налетял на много опасно животно. Изплашен, Сивушко вдигнал крак, ударил с копитото и смачкал главата на змията. После бързо избягал в гората.