Завръщането на Интрудър

— Ако Куонтъс34 не ги доставяше, сигурно ООН щеше да се погрижи за това като жест към останалата част от човечеството.

Флап Ле Бо, както винаги, се изказа компетентно, докато наблюдаваше мнозинството пред „Рафълз“ с Джейк Графтън и Риъл Маккой.

— Мисля, че вече съм влюбен — уведоми Маккой спътниците си, — искам една от тези до живот.

Бяха слезли от катера с отпускари преди час. Разходката предизвика страхотна жажда в тях и тримата се канеха да седнат в „Рафълз“, за да поработят по въпроса.

— След четирийсет и пет дни в открито море харесвам всички жени — каза Флап и широко се усмихна на възрастна британка, която излезе от хотела. Тя му отвърна с кокетно кимване и седна в чакащото такси.

— Е, джентълмени — каза Джейк Графтън, обръщайки се към древната сграда, — влизаме ли?

— Хайде.

Температурата вътре бе поне с десет градуса по-ниска. За това допринасяха вентилаторите, затъмненият интериор и несъмнено — витаещият британски дух. Горещината и влагата оставаха отвън, те просто не смееха да се бъркат.

Американските авиатори се настаниха на бара и си поръчаха — естествено — „сингапурски прашки“. На келнера — китаец, не му трепна окото. Той кимна и се отдалечи. Отдавна бе свикнал със странните привички на американците по отношение на алкохола.

— Имам чувството, че ако се огледам, ще видя я Хъмфри Богарт, я Сидни Грийнстрийт под някоя от палмите в саксии — изкоментира Риъл, облегна се назад и кръстоса крака.

Джейк Графтън пиеше напитката си в мълчание. Четирийсет и пет дни непрекъснато бе седял на катапулта, изпълнявал бе нощни срещи над облаците, инструментални заходи, дежурства; бе лежал на койката си и слушал въздишките на кораба дори при най-слабото клатене... за да се потопи сега в този нов свят. Не можеше да се определи като културен шок, най-малко, защото щеше да е тотално подценяване — гледките и уханията на Сингапур бяха прекалено голям товар за сетивата на един млад мъж от плаващ манастир. Той седеше и се опитваше да възприеме различната среда, да нагласи своята сравнителна система. И друг път бе спирал тук, по време на едно от плаванията до Виетнам. Той се опита да възстанови детайли от това посещение, но спомените бяха неясни и размити сцени. Бе седял тук, в тази стая, с Моргьн Макфърсън... на коя ли маса беше? Не си спомняше. Усмихнатото лице на Моргьн се бе запаметило, но стаята... Само двамата ли бяха?

Ох, Морг! Да можеше отново да си тук. Просто да споделиш още някой миг от живота си с мен. Няма да си губим времето като тогава. Ако можеше...

Толкова от тези момчета бяха мъртви. А той вече забравяше. За него беше предателство. Да, животът продължава, но все пак... Единственото, което всеки оставя след себе си, е споменът в хората. Докато споменът за него съществува, човек не може истински да умре. Но ако живите забравят бързо, той изчезва завинаги.

— ... трябва да си купим някакви сувенири — казваше Риъл Маккой. — Нашите в къщи биха се зарадвали...