Петдесет нюанса сиво
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИК „БАРД" ООД
- ISBN: 978-954-655-330-0
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса сиво». Краткое содержание книги:
Крисчън се изправи на секундата и забрави добрите маниери.
- Не искам да тръгваш.
- Моля те, трябва...
- Защо?
- Трябва да обмисля всичко, което ми каза. А за това имам нужда от малко самота и да съм далеч от теб.
- Мога да те принудя да останеш каза той заплашително.
- Да, можеш. И няма да е трудно, но не искам да го правиш.
Той прокара пръти през косата си, без да сваля очи от мен.
- Знаеш ли, Анастейжа, когато дойде в офиса ми да ме интервюираш, от мига, в който падна, си мислех, че си жена, която лесно и с желание би изговаряла само две реплики: „Да, сър" и „Не, сър". Мислех, че си родена да се подчиняваш. Но честно казано, не съм сигурен, че в твоето така изкусително прелестно тяло има и капка готовност да се подчиниш на каквото и да е.
Докато говореше, бавно се приближаваше към мен. Гласът му издаваше нервност, несигурност и напрежение.
- Може би си прав.
- Искам да ми дадеш тази възможност да опозная тялото ти и да се убедя, че е така. Той протегна ръка, погали лицето ми, прокара пръст по долната ми устна и каза: Аз просто не знам друг начин, Анастейжа. Аз съм такъв, какъвто съм.
- Зная.
Той се наведе да ме целуне, но спря, погледна ме все едно искаше разрешение. Очите му бяха питащи, търсещи, очакващи. Повдигнах се на пръсти и той ме целуна. Не знаех дали някога ще го видя или целуна отново. Ръцете ми тръгнаха по своя собствена воля, увиваха се около косата му, дърпаха го към мен, езикът ми галеше неговия. Ръцете му бяха на врата ми, придърпваше ме все по-дълбоко и по-дълбоко в една бездънна целувка. Тялото му отговаряше на отчаяната ми страст. Ръката му се плъзна по гърба ми, чак до края на гръбнака. Тялото му безнадеждно се впиваше в моето.
- Не мога ли да те убедя да останеш? питаше задъхано между целувките. Остани с мен тази нощ.
- И да не мога да те докосна? Не.
Той изпъшка.
- Невъзможна си. Отдръпна се, огледа ме и попита: Защо си мислиш, че можеш така лесно да ми кажеш „довиждане"?
- Защото тръгвам сега, веднага.
- Нямах предвид това и ти знаеш много добре.
- Крисчън, трябва да помисля. Не знам дали мога да изградя подобна връзка с теб. Такава, каквато я искаш ти.
Той затвори очи, опря челото си в моето, успокои дишането си, целуна ме по челото, пое си дъх, пъхна носа си в косата ми, вдиша дълбоко, после ме пусна и се отдръпна.
- Както желаете, госпожице Стийл. Лицето му вече бе станало безизразно. Ще ви придружа до колата добави и протегна ръка. Аз грабнах чантата си и пъхнах ръката си в неговата. Какво направих? Това може би беше краят. Кое решение беше правилното и кое неправилното? Сърцето ми се сгърчи от болка. Как всичко се обърна! Един миг просветление и всичко вече стана различно.
- В теб ли е номерчето за колата?
Започнах да ровя за билета и му го подадох. Той го подаде на портиера. Погледнах го скришом, докато чакахме.
- Благодаря за вечерята.
- Както винаги удоволствието бе изцяло мое, госпожице Стийл каза много вежливо той, макар че изглеждаше замислен и като че ли не на себе си.
Погледнах го и се опитах да запечатам красивия му профил завинаги. Мисълта, че може никога повече да не го видя, бе непоносимо болезнена. Той се обърна рязко към мен каза колебливо:
- Тази седмица се местите в Сиатъл, нали? Ако решиш... ако вземеш правилното решение... мога ли да те видя тази неделя?
- Ще видим. Може би.
Лицето му облекчено се отпусна и веднага пак помръкна.
- Хладно е. Имаш ли сако?
-Не.
Той си свали сакото.
- Облечи го. Не искам да настинеш.
Обърнах се и напъхах ръце в сакото му. Спомних си за онзи път в офиса, когато държеше моето и когато постави ръце на раменете ми. И как ме потресе тази наша първа среща! Нищо не се бе променило. Всъщност бе станало много по-сериозно. Сакото му беше топло, твърде голямо за мен, но миришеше като него божествено!
Момчето докара колата ми. Устата му зейна в почуда, притеснение и какво ли още не.
- Това ли караш? Беше потресен. Тръгнахме към колата. Момчето излезе и Крисчън пъхна в шепата му пари. Тази кола върви ли изобщо?
-Да.
- И ще стигне до Сиатъл?
- Ще стигне.
- Безопасна ли е? Ще те закара ли жива дотам?
- Да казах вече ядосана. Е, стара е, знам, но е моя и все още върви. Баща ми ми я купи.
- О, Анастейжа, можем и повече от това.
- Какво искаш да кажеш? И тогава прозрението ме осени. Не мислиш да ми купуваш кола, нали?
Той ме гледаше гневно. Челюстите му бяха здраво стиснати.
- Ще видим каза сухо.