Петдесет нюанса сиво

Направи гримаса, докато ми отваряше вратата. Помогна ми да вляза. Свалих си обувките. Той ме гледаше с бездънните си тъмни очи.

- Карай внимателно каза тихо.

- Довиждане, Крисчън. Гласът ми беше пресекнат, трескав и пресипнал от напиращите сълзи. Усмихнах му се тъжно. „Само да не се разрева!"

Отдалечавах се бавно, гърдите ми се разтресоха от стенание, давех се да потисна сълзите си. Но не успях. Те потекоха по лицето ми съвсем свободно, а аз дори и не разбирах защо плача. Та нали исках да отстоя позицията си. Той бе обяснил всичко. Всичко беше ясно. Той искаше мен, а аз исках повече. Исках той да ме желае и да се нуждае от мен така, както аз го желаех и се нуждаех от него. Но дълбоко в себе си знаех, че това е невъзможно.

Не знаех дори как да мисля за него. Ако правех тези неща, дали щеше да ми е гадже? Щях ли да мога да го представям на приятелите си? Да ходим на бар, на кино, на боулинг дори? Истината беше, че силно се съмнявах, че това ще се случи. Той нямаше да ми дава да го докосвам и да спя до него. Да, не бях изживявала тези неща в миналото си, но ги исках в бъдещето си. Но не такова бъдеще ми предстоеше с него.

Ами ако се съгласях и след три месеца той кажеше, че му е писнало да се опитва да ме модифицира в нещо, което не съм и няма шанс да стана? Как щях да се чувствам тогава? Щях да съм вкарала толкова много емоции и чувства в нещо, което не бях убедена, че искам да правя. И ако после кажеше: „Не, край на споразумението!", как щях да се справя с това отхвърляне, но вече на съвсем различно ниво изхвърляне? Може би бе по-добре да се отдръпна сега, докато все още беше рано и бях що-годе цяла и жива и самочувствието ми не бе сринато.